Една цепеница се пропука шумно в камината и Ема се събуди от мечтанията си. Наведе се и побутна дървото, топлината я лъхна в лицето. Всъщност музиката бе донесла промяната в отношенията им. Музиката накара Аласдеър да гледа на нея като на равна. Ех, продължаваше, разбира се, да я дразни, да се държи с нея като стар приятел, но по едно време, още преди тя да почне да носи фризури с високо вдигната коса, той вече я възприемаше на сериозно.
Един следобед я чу да свири, тъкмо по времето, когато тя откри, че музиката вече не е само усилието да свириш гами, а извор на радост. Дотогава Аласдеър беше свирил само за себе си, най-често нощем, когато в къщата всичко утихваше. Никога не бе проявявал открито дарбата си. Само Нед знаеше за нея, знаеше, че приятелят му пропъжда с музиката облаците на лошото си настроение, приливите на самота, които го обземаха понякога. Но дори Нед не разбра с какво съвършенство използва Аласдеър музиката, за да даде израз на чувствата си.
Ема го откри много скоро. Двамата с Аласдеър изпитваха страстна нужда от музика. Двамата чудесно се допълваха. През цялото време на годеничеството си бяха свирили заедно, понякога за собствено удоволствие, но често и за радост на другите. Бяха се превърнали в постоянна тема на разговорите на соарета и празненства в провинциалните имения. Докато всичко се промени така ужасно…
Коя ли беше сега за Аласдеър светлина на любовта?
Въпросът придаде напрегнат израз на лицето й и Ема се извърна от огъня. Сигурно има възлюбена. Аласдеър не оставаше без жена. Има всъщност по повече от една, спомни си тя с горчивина. Последното име, което чу, беше на някоя си лейди Мелроуз. Дама на известна възраст и със съвсем недвусмислена репутация. Любовните истории на лорд Аласдеър бяха сред най-новите теми за разговор. Беше уж без пукнато пени, а живееше като мъж, благословен със значително богатство. Беше женкар, беше безгрижен, предприемчив, извънредно привлекателен и непоправим донжуан. Обществото го обичаше тъкмо заради това.
В къщата на Хафмуун стрийт имаше лабиринт от тесни коридори и малки, ниски помещения. Камината в стаичката на горния етаж пушеше, свещите потрепваха, когато януарският вятър си проправяше път през зле уплътнените врати и прозоречни рамки.
Двамата мъже в стаята седяха пред огъня с дебели палта. Единият се измъчваше от дрезгава кашлица, която не се уталожваше, разбира се, от пушека.
— Убийствен климат! — каза той. — Изобщо не разбирам как можеш да живееш при такъв климат, Паоло. — Говореше английски, но с явен акцент и се обръщаше към значително по-млад мъж, елегантно облечен в светлосив панталон, сако от много фин син вълнен плат и жилетка от сива коприна. Високите му ботуши със златни пискюли блестяха на светлината на огъня.
— Човек свиква, Луис. — По-младият мъж сви рамене и гласът му прозвуча почти отегчено. Говореше без сянка на акцент, но маслиненият цвят на кожата и тъмните очи правеха външността му екзотична.
— Добре поне, че ти си роден тук — каза Луис. — Разбирам, че разликата е огромна. — Думите му не прозвучаха съвсем убедено. Той вдигна монокъла и огледа внимателно спътника си. — Наистина изглеждаш добре. Като изискан лондонски джентълмен. — Мислиш ли, че можеш да играеш тази роля?
— Да, мога да я играя — заяви Паоло със същия оттенък на високомерно отегчение. — Мога да играя ролята на денди не по-зле от останалите роли. — Той се засмя и устните му леко се присвиха. — Мога да ти обещая, че никой и никога няма да заподозре истината за моя произход.
Вратата зад двамата се отвори и те се извърнаха от огъня. Висок, представителен мъж влезе в стаята и блъсна с крак вратата зад себе си.
— Тук е достатъчно студено, за да замръзнат яйцата на магаре — заяви той с глас, в който едва се долавяше акцент. — Сложи повече дърва в огъня, Луис.
Луис побърза да изпълни заповедта. Хвърли няколко големи цепеници в огъня. За съжаление те бяха мокри и дебели повесма дим се вдигнаха от камината и предизвикаха у Луис нов пристъп на кашлица.
Новодошлият изобщо не обърна внимание. Хвърли шапката си на един стол и отиде до масата, на която бяха сложени гарафа и чаши. Вдигна една чаша, разгледа я на светлината на свещите, после я избърза грижливо с носната си кърпа, преди да я напълни от гарафата. Това беше сякаш разрешение за всички да почнат да пият, защото спътниците му побързаха да последват неговия пример.
Пиха мълчаливо, после новодошлият вдигна монокъл и огледа внимателно Паоло.
— Да, ще се справиш добре — заяви той. Бръкна във вътрешния джоб на пелерината си и извади няколко листа хартия. — Това е планът. Би трябвало лесно да го запомниш.