С тези думи Комендантът кимна на двамата мъже и си тръгна.
Луис продължаваше да трепери.
— Добре знаеш кой ще получи наградата — измърмори той. — Не ти или аз, приятелю мой.
Паоло беше взел кесията. Претегли я на длан.
— Както виждам, мисията е доста скъпичка — изрече той навъсено. — Но аз ще получа своя дял, Луис, не бой се.
Черните му очи святкаха с твърдостта на ахат и той прокара ръка през устните си с жест, едновременно зловещ и крадлив.
Луис избегна погледа му. Не принадлежеше към същия отбор като Паоло, да не говорим за Коменданта. Не беше и сигурен, че го желае. Студени жилища, в които все имаше течение, и ролята на човек за свръзка бяха достатъчно подходящи за таланта и плановете му. Освен това не се чувстваше никак добре, станеше ли дума за злополуки.
3
— Ема, миличка, лорд Аласдеър е долу. — Мария беше влязла на другата сутрин в спалнята на Ема и гласът й беше тих, стъпките предпазливи.
Ема измърмори нещо неразбрано и се зарови още по-дълбоко във възглавниците. Беше нощна птица и не изпитваше особена възхита от сутрешните часове преди десет.
— Ето я и Матилда с горещия ти шоколад — каза ласкаво Мария и отиде до прозореца да дръпне пердетата. Зимното слънце озари стаята, шумовете от улицата проникнаха глухо в нея.
— Заповядайте, лейди Ема — Матилда сложи таблата на нощната масичка, а когато Ема седна и я изгледа сънено, бързо й оправи възглавниците. Момичето сложи таблата на коленете й, поклони се учтиво и излезе от стаята.
— Какво каза, Мария? — Ема пое сребърната кана и наля от тъмния, ароматен шоколад в ниска, широка чаша от севърски порцелан.
— Аласдеър е дошъл да ни посети — каза Мария.
— По такова безбожно време! — възкликна Ема. — Можеш да му кажеш да…
— Можеш и сама да му го кажеш. — Гласът на Аласдеър прозвуча весело откъм вратата. Беше я отворил така тихо, че двете дами не го бяха чули. — Та какво трябва да направя?
— Да вървиш по дяволите! — каза Ема, сложи чашата на подноса и хвърли на нежелания гост отровен поглед. Той изглеждаше невероятно елегантен за толкова ранен час, кремавият му панталон отиваше чудесно на смарагденозеленото сако от подчертано фин плат. Цветът на сакото подчертаваше цвета на очите му. Яката от колосан муселин беше изкусно нагъната на тъй наречения водопад, а лъскавите му къдрици бяха сресани по последна мода — с привидна небрежност. Шапката си, палтото, ръкавиците и бастуна навярно беше оставил долу.
Мария изписка уплашено.
— Господи божичко, лорд Аласдеър, та вие не бива да влизате тук… в спалнята на Ема… тя още е в леглото.
— Вече го забелязах — заяви хладно Аласдеър и направи още няколко крачки навътре в стаята. — Всъщност трябваше да го очаквам. Никога не си била ранобудница, Ема.
— Но, лорд Аласдеър… не… не… така наистина не може. — Мария се разхождаше нервно из стаята и яростно жестикулираше, сякаш искаше да пропъди стадо гъски.
— Няма причина толкова да се вълнувате, Мария — заяви спокойно Аласдеър. — Влизал съм в спалнята на Ема още когато тя беше на осем годинки. — Той хвърли поглед към леглото и в очите му просветнаха иронични пламъчета, на устните му играеше леко подигравателна усмивка. — Имах всички привилегии на брат, нали, Ема?
И дори много, много повече — помисли си с горчивина Ема. Но сега нямаше да му достави удоволствието да види, че тя реагира на намека му за всичко, което някога ги бе свързвало. Тя сви рамене и доля шоколад в чашата си.
— Зная, че имате ужасно много работа, Мария — усмихна й се обезоръжаващо Аласдеър. — Аз пък трябва да си поприказвам с Ема за разни неща… Въпроси, свързани с управлението на имуществото й, сигурен съм, разбирате, че такива теми… — Той млъкна и вдигна многозначително вежди.
Мария разбираше, че такива неща са поверителни. Ако Ема реши да й довери подробностите, друга работа. Но управителят на нейното имущество не биваше да поставя под съмнение доверителния характер на поста си. Впрочем тя направи още един напразен опит да утвърди собственото си положение на компаньонка.
— Не бихте ли изчакали, Аласдеър, Ема да стане и се облече?
Аласдеър хвърли поглед към позлатеното часовниче на камината. То показваше девет и половина.
— За съжаление трябва веднага да потегля за Линкълншир — отвърна той със същата обезоръжаваща усмивка. — Не мога да тръгна преди да съм сигурен, че в мое отсъствие Ема ще разполага с достатъчно средства.