— Защо си се забързал толкова за Линкълншир? — попита Ема и не можа да сдържи любопитството си. Вчера Аласдеър изобщо не беше споменавал подобно нещо.
Лицето на Аласдеър загуби приветливия си израз. Ироничните искрици отново припламнаха в очите му.
— Уважаемият ми брат е сметнал за необходимо да уреди семейна среща — каза той. — А както знаеш, когато Франсис ни вика, налага се всички веднага да побързаме.
— Откога си почнал да се вслушваш в призивите на брат си? — попита недоверчиво Ема. От секундата, в която стана пълнолетен, Аласдеър положил всички усилия да се откъсне от семейството си и най-вече от брат си, сега първенстващия граф Чейс.
— Изглежда мама се е разболяла. — обясни меко Аласдеър. — Едва ли мога да откажа на молба да побързам към болничното й легло.
Ема изпита веднага чувството, че я мамят и целта на Аласдеър наистина беше тъкмо такава. Езикът му беше остър като бръснач и малко скрупули можеха да го спрат, ако сметнеше, че някой е прекалено любопитен. Но и тя беше майсторка в отгатване на замислите на Аласдеър Чейс. Затова каза само:
— Съжалявам да го чуя.
Мария все още се колебаеше, но знаеше че съвсем доскоро това свободно държане между Ема и Аласдеър бяха нещо естествено. Нед не бе имал нещо против, а сега и тя нямаше намерение да налага на Ема мнението си, защото девойката беше напълно способна да изпъди сама от стаята си неприятен посетител. Когато Аласдеър тръгна към вратата и я отвори на Мария, тя проточи само едно:
— Ами-и — и не видя как излезе. — Предайте на лейди Чейс поздравите ми — измърмори тя, докато Аласдеър се разминаваше бързо с нея.
— С удоволствие, госпожице. — Аласдеър се поклони и затвори вратата зад нея. — Хайде, Ема, не ме гледай така сърдито. Решил съм днес да не се карам с теб. — Той взе един от столовете с права облегалка, сложени до камината, обърна го и го яхна с ръце на облегалката. Опря брадичка на ръцете си и погледна въпросително Ема.
Разрошена, тя беше прекрасна, косата й се спускаше по раменете, златистите очи бяха още сънени. Кожата й сякаш излъчваше розово сияние, устните й бяха влажни и кадифени, изразът на лицето й открит и раним, сякаш това лице още не беше възприело реалността на новия ден. В съзнанието му неволно изплува спомена за това колко дълбоко спеше тя, колко тихо лежеше цялата нощ в леглото, след като отначало се бе мятала неспокойно, докато намери удобно положение.
Неволно си спомни и за дългите й крака, преплетени с неговите. Нищо не можеше да я събуди. Той често се шегуваше сутрин като я докосваше, галеше дългия й гръб, корема й, разхождаше пръсти по копринено меката кожа от вътрешната страна на бедрата, за да види дали ще реагира. Но тя продължаваше да спи, дишането й беше дълбоко и равномерно, но понякога… в много редки случаи той успяваше да предизвика от нейна страна тих шепот, едва забележимо подканящо движение…
Ема усещаше как кожата й настръхва. Как под погледа му пъпките на гърдите й стават корави. Можеше да чете мислите му, толкова ясно, сякаш ги бе написал. Аласдеър се ухили — смях, който почваше от очите, за да стигне до устните. Беше усмивка, изискваща отговор, усмивка, на която се бе поддавала по-често, отколкото би желала. Ема нарочно откъсна поглед от него, вдигна подноса от коленете и се извърна встрани, за да го сложи на нощното шкафче.
— И така — подхвана Аласдеър, сякаш напрегнатият миг изобщо не бе съществувал. — Допускам, че докато ме няма, ще ходиш да пазаруваш… че общо взето се каниш да превземеш града. — Той стана от стола и влезе в гардеробната на Ема, като продължаваше да говори. — Модата се е променила, откакто си била за последен път в града. Прическите също.
Сега Ема вече не можеше да го вижда, но той продължаваше да говори, гласът му беше леко ироничен, но той прегледа внимателно съдържанието на гардеробната, после отиде до бюрото й, на което лежеше кутията с писмените принадлежности. Пръстите му се плъзнаха по гладката кожа. В бюрото имаше чекмеджета, дванайсет за ежемесечните сметки и равносметки, и две по-големи в долната част.
— Какво правиш?
Той се обърна, но явно не беше впечатлен, въпреки че чу гласа на Ема откъм вратата. Тя стоеше по нощница зад него, косата й се спускаше по гърба, гледаше го ужасена.
— Просто се оглеждам — обясни той преспокойно. — Интересуваше ме да разбера как са разположени стаите.
Ема навъси чело.
— Изобщо ли не огледа предварително къщата?
— Не — поклати глава той. — Не сметнах за необходимо. Описанието на къщата ми се видя точно, тъй че просто подписах договора за наем. — Той вдигна ръка от кутията с писмените принадлежности и отиде до шкафа. — Струва ми се, че ще трябва да подновиш гардероба си изцяло.