Нейно превъзходителство въздъхна.
— Въведете лорд Аласдеър в библиотеката, Госет. И кажете на готвача, че обядът ни ще закъснее с половин час.
— Слушам, милейди. — Икономът се поклони и безшумно излезе.
— Иди виж какво иска. — Графинята махна ядосано с ръка на съпруга си и добави с дълбока въздишка: — Предполагам, че ще се наложи да го поканим на обяд.
— Би било най-обикновена любезност, мила моя — отговори графът, надигна се с мъка и тръгна покорно към вратата.
Когато домакинът влезе в библиотеката, Аласдеър се дръпна от високия френски прозорец, през който се беше загледал в зимната, оголяла градина.
— Милорд — поклони се той. — Моля да ме извините за непредизвестеното посещение, но идвам по молба на Ема. Няма да ви забавя, бързо ще изпълня поръчението й.
— Добре, но ще трябва да хапнете с нас, мило момче — каза графът и думите му прозвучаха по-скоро като молба, а не като покана. — Тъкмо щяхме да сядаме на масата и моята лейди ви моли да се присъедините към нас.
Аласдеър имаше твърде точна представа за това как пристигането му е било посрещнато от респектиращата всичко живо лейди Грантли и на устните му заигра саркастична усмивка.
— Много мило от ваша страна, сър — отговори той. — Но вече съм си запазил стая в хотел „Шип“ в Лимингтън, поръчал съм си и обяда. Трябва да надникна само за няколко минути в спалнята и в гардеробната на Ема. Тя е сигурна, че си е забравила томче стихове, без което просто не може да живее. Мисля, че й е подарък от Нед и тя е ужасно нещастна, че го е забутала някъде.
— О, не, в никакъв случай не можем да допуснем да обядвате в странноприемницата — заяви с необичайна решителност графът. — Готвачите им са ужасни… не… не… Ще сторите много по-добре, ако хапнете с нас, мило момче. Готвачът на лейди Грантли наистина, ама наистина си го бива. Можете да хапнете, а после да вземете книгата на Ема. Елате, сър. Елате с мен. — И той подтикна госта си към вратата.
Аласдеър се подчини и вече се подготвяше да поздрави домакинята, на която беше нежелан гост.
— Ето, виж, скъпа, убедих лорд Аласдеър да обядва с нас — заяви възторжено графът, когато двамата влязоха в салона, където съпругата му седнеше и бродираше. — Дошъл е по молба на Ема. Забутала е някъде книга, която й е подарил Нед… решила, че може да е тук, в спалнята й… Шери, Аласдеър?
— Благодаря, сър. — Аласдеър се поклони на лейди Грантли. — Тръгнал съм при приятели в Дорсет, госпожо, и Ема ме помоли да се отбия пътьом тук. Надявам се да не ви създам някакво неудобство.
— О, едва ли — беше отговорът на лейди Грантли. — И аз бих пила едно малко шери, Грантли. — Тя удостои Аласдеър с пронизващ поглед. — Боя се, че ще останете разочарован, лорд Аласдеър. Икономката почисти основно спалнята на Ема и много се съмнявам да е открила там още от Емините вещи.
— Ема е спала в тази стая, откакто е напуснала детската, госпожо и сигурно е имала тайни местенца, за които икономката може да не знае. — Аласдеър пое чашата, която му подаваше домакинът. — Даде ми много точни указания къде да надникна. Както в спалнята, така и в гардеробната й. — Той отпи от шерито и подари на графинята мила усмивка.
Лейди Грантли се почувства леко обидена, но не намери причина да откаже на молбата му.
— Надявам се, че Ема се е настанила добре в Лондон — каза лорд Грантли.
— Предполагам, че има намерение да си намери мъж — заяви хапливо лейди Грантли. — Момиче на двайсет и две години! Та тя е вече почти стара мома.
Появата на иконома, който обяви, че обядът е сервиран, спаси Аласдеър от необходимостта да отговори на забележката. Той подаде ръка на домакинята и я заведе в трапезарията.
По време на безкрайния и не особено вкусен обяд Аласдеър се стараеше да бъде очарователен, въпреки че го обземаха спомените за толкова други обеди, на които бе имал удоволствието да присъства на тази маса, след като близо дванайсет години този дом беше не по-малко негов, отколкото на Нед и Ема. Обеди и вечери, придружени с много смях и остроумни забележки, обеди и вечери, на които Ема бе седяла на мястото срещу него. Спомняше си как блестяха очите й, как на светлината на полилеите косата й придобиваше толкова много и различни оттенъци. А Нед… Нед седеше вдясно от баща си, а после зае неговото място начело на масата. Нед винаги имаше история, която да разкаже, беше всякога готов за весела шега. Тримата непрекъснато се закачаха, подиграваха се един на друг… и много се обичаха.
Дванайсетте години криеха толкова много спомени… Сега те бяха засенчени от мъката от загубата, от горчивината на гнева и измамата.