Нед чу думите му сякаш от огромно разстояние. Странна усмивчица играеше на устните му, когато отново го претърколиха по гръб. Сега виждаше тъмното лице над себе си. Зли черни очи, коравосърдечна уста над гъсти, дълги мустаци.
— Моля за извинение, полковник — измърмори той на португалски. — Може и да имам език, но той не е на ваше разположение. — Той затвори очи, на устните му още играеше усмивка. Сега виждаше пред себе си съвсем друго лице. Очи, златни като неговите, широка, усмихната уста. — Ем — прошепна той и умря.
1
Имението Грантли, Англия, Декември 1810 г.
— Това е нечувано! НЕПОНОСИМО! За нищо на света няма да го допусна. — Ема Бомон мачкаше в ръка дантелената кърпичка и се разхождаше нервно напред-назад из елегантния салон. При всяко нейно движение воланите на гълъбовосивата й рокля от фин креп се развяваха на всички страни.
— О, Ема, миличка, не бива да говориш така — спря я дама на средна възраст в рокля от тъмна коприна. Крилцата на бонето й потрепваха край бузите й, докато тя енергично поклащаше глава.
— О, наистина ли не бива, Мария? — възкликна разгневената лейди Ема. — Господин Кричли, трябва да попречим по някакъв начин на всичко това. Настоявам. Просто не проумявам как си го е представял Нед.
Смутено мълчание последва заявлението й. Кричли се изкашля в шепа, после зашумоля с документите пред себе си. Дамата на средна възраст си вееше енергично с ветрилото. Двама по-възрастни мъж и жена, седнали редом на канапето с позлатени облегалки, се бяха втренчили пред себе си.
Мъжът потропваше равномерно с бастуна си по обюсонския килим, а съпругата му беше присвила устни и кимаше с кисел израз, сякаш удовлетворена поне донякъде.
— Ема… Ема! — чу се натъртено откъм другия край на стаята. — Объркваш всички. — Аласдеър Чейс се беше облегнал на стената с книжни лавици, пъхнал дълбоко ръце в джобовете на велурения панталон. Опръсканите му с кал ботуши с ревери подсказваха, че целия ден е ловувал. В зелените му очи проблясваха хитри искри, устните му бяха саркастично присвити.
Ема се обърна рязко към него.
— Бих казала всички освен теб, Аласдеър — хвърли му тя със същата горчива ярост в лицето. — Какви аргументи си използвал пред Нед, та се е съгласил на толкова… толкова непоносима ОБИДА?
Почукването на бастуна стана по-силно; сложил ръка пред устата, възрастният джентълмен силно се изкашля.
— Ема! — изпъшка зад ветрилото си Мария. — Позамисли се, моля те, над това, което казваш.
— Да, наистина, лейди Ема… позамислете се, моля ви — измърмори загрижено адвокатът.
Лицето на Ема пламна, тя притисна длани към бузите си.
— Не исках да кажа…
— Ако искаш да се караш с мен, Ема, трябва да го направиш, когато останем насаме — Аласдеър се дръпна от стената, прекоси стаята и застана пред нея. Пристъпваше с меки стъпки, източеното му тяло беше гъвкаво като рапира и внушаваше впечатление за сила и пъргавина, но не и за грубо превъзходство на мускулите. Той сложи ръка на лакътя й. — Ела — заповяда й меко и я поведе към вратата на противоположната страна на стаята.
Ема го последва покорно. Бузите й пламтяха, пръстите й стискаха вече скъсаната кърпичка, но тя вече се владееше, съзнаваше добре кой я е чул и колко непристойно беше онова, което изрече.
Аласдеър затвори вратата зад тях. Бяха се озовали в малък музикален салон с изящно пиано и позлатена арфа. Той се приближи към пианото, вдигна капака и изсвири една гама, жизнерадостна поредица от ноти, които изпълниха малкото помещение.
Ема отиде до прозореца. Зимният следобед вече се топеше, голите дървета се огъваха под силен, долитащ откъм Солънт североизточен вятър.
Нотите отзвучаха и тя чу лекия шум, когато той затвори капака на пианото. Обърна се към него. Аласдеър стоеше с гръб към инструмента, ръцете му лежаха върху капака от полирано черешово дърво.
— И тъй… — подхвана той и вдигна вежда. — Сега сме сами и можеш да кажеш какво искаш. Няма да се обидя.
— Пък и нищо не би спечелил — отвърна Ема. — Ти стоиш зад цялата тази работа, Аласдеър. Мислиш ли, че не си давам сметка, колко те биваше да манипулираш Нед както си пожелаеш?
На слабото лице на Аласдеър трепна мускул, очите му незабележимо се присвиха.
— Ако го вярваш, значи не си познавала брат си толкова добре, колкото винаги съм предполагал — заяви той спокойно.
— Но ако това не е твоят почерк, тогава чий е? — извика тя. — Не мога да повярвам Нед по собствено желание да ми е изиграл такава лоша шега.
Аласдеър сви рамене.
— Защо мислиш, че е лоша шега, Ема? Не допускаш ли Нед да е вярвал, че такова решение ще е само за твое добро?