Но Ема наистина ли притежаваше този документ? Аласдеър си задаваше отново и отново този въпрос докато преминаваше със свещта в гардеробната й, съседна със спалнята, за да продължи да търси и там. Дали пък не го е изхвърлила, впрочем нещо малко вероятно. Ема не би изхвърлила нищо, дошло от Нед, още повече след неговата смърт. Знаеше, че тя пази всичките му писма. Ема обичаше да събира, тайничко да събира. Открай време пазеше всичко, всяко писмо, което той и Нед й бяха писали от училището или от Оксфорд… всичко с лично значение за нея, затова имаше и толкова много тайници.
Претърсването на гардеробната се оказа също тъй безрезултатно. Дори книжните лавици бяха празни. А тя обичаше да крие едно друго и между страниците на книгите. Но всичките й книги бяха опаковани и изпратени на Маунт стрийт. Доста потиснат, Аласдеър реши, че ще трябва да ги прегледа до една. Книгите й, кутията й за писмени принадлежности и всички чекмеджета в бюрото й.
Беше ужасна перспектива. При сегашните им толкова напрегнати отношения щеше да е почти невъзможно. Щеше да се наложи да намери повод, за да получи достъп в дома й на Маунт стрийт и възможност да се движи свободно там. Наистина положението му на неин управител му даваше възможност да се вижда с Ема, но не и правото да претърсва дома й.
Все пак нещо трябваше да се направи. Кралят и отечеството го изискваха. Или, за да е по-точен, Нед го искаше. Щом Нед беше умрял заради тези сведения, неговият приятел трябваше да направи всичко, което му е по силите, за да се увери, че тази смърт не е била напразна.
4
— О, виж каква приказна рокля, Ема. Ще ти стои чудесно. — Мария се наведе и потупа кочияша по гърба. — Спрете, Джон. Лейди Ема и аз ще слезем тук.
Кочияшът Джон дръпна юздите на конете на Бонд стрийт. Беше свикнал с подобни бързи решения на госпожа Уидърспун, чийто орлов поглед обхващаше цялата витрина, край която минаваха.
— О, Мария, наистина ли се налага да слезем? — протестира Ема. — Вече цял ден обикаляме от бутик на бутик, от шапкарка на шапкарка, от обущар на обущар. Просто не си представям, че бих могла да видя още един плат.
— Само още този, миличка, и ще си щастлива, че си го видяла — заяви, твърдо решена, Мария, докато се облягаше на ръката на кочияша, за да слезе от четириместното ландо. — Този светложълт оттенък е сякаш създаден за теб и ще можеш да го носиш със шафранените кожени обувки. Ще изглеждаш чудесно. — И тя влезе забързано в магазина.
— Поразходете няколко минути конете, Джон — помоли Ема с лека въздишка кочияша. — Може да се позабавим.
— И аз така предполагам, лейди Ема. — Кочияшът хвърли съчувствен поглед към планината от кутии за шапки върху задната седалка на ландото.
Ема изобщо беше забравила колко неуморна може да е Мария, щом става дума за покупки. Собственото й търпение беше в това отношение по-ограничено, въпреки че нямаше никакво намерение да се появи в Лондон в демодирани рокли. Беше й необходимо по-малко от ден, за да установи, че Аласдеър както винаги е бил прав в твърдението си, че гардеробът й не е в крак с модата.
— Мисля, скъпа, че трябва да направим утре някои посещения — заяви Мария, когато най-сетне седнаха отново в ландото, а светложълтата рокля с цвят на блед нарцис щеше да бъде донесена след някои корекции по-късно същата вечер на Маунтстрийт — След като вече понапазарува що-годе и си готова да се покажеш на света, особено с тази фризура — последен вик на модата — редно е да посетим принцеса Естерхази и лейди Джърси. Само за да сме сигурни, че ще получим билети за Алмак. А стане ли известно, че си готова да приемаш посетители, ще почнат да се тълпят — допълни тя с доволна усмивка.
Ема не й отговори. Беше минала почти седмица откакто Аласдеър напусна града след грозното им скарване и тя бе имала достатъчно време, за да се замисли над импулсивността си, която я тласна да му хвърли в лицето тази обида и този ултиматум. През последните дни бе живяла самотно, но сега на забраните бе дошъл край. Започнеше ли чукчето на външната врата да почуква, а поканите да валят, което със сигурност щеше да стане, щеше да й се наложи да осъществи предизвикателството си, като спази и срока. Разкъсващи съмнения я потискаха безмерно. Ще се освободи при пръв удобен случай от опеката на Аласдеър. Но все пак по-добре да не беше изричала това импулсивно решение да си вземе любовник. Съпруг щеше по-лесно да си намери, но любовник…
Да, но беше се заклела да го стори и нямаше да даде на Аласдеър възможност да триумфира. Каквото можеше той, можеше го и тя. Устните й се присвиха иронично, като се помисли как непрекъснато си бяха съперничели. Или всъщност, ако иска да е съвсем честна, тя изпитваше непрекъснато необходимост да съперничи на Аласдеър… донякъде и на Нед. Трябва да беше нещо останало от ранното детство, когато все се боеше, че не може да е наравно с тях, че момчетата ще я изключат от игрите си. После, когато порасна, би трябвало да загуби желанието да съперничи и на двамата, но това не стана.