Аласдеър стигна до Албермарл стрийт вече по здрач. Скочи от пощенската кола и изкачи стълбата с бързи стъпки. Кранам вече очакваше завръщането му и отвори вратата още докато господарят му слагаше крак на първото стъпало.
— Надявам се, че посещението ви е било приятно, сър. — Той пое украсената с кожа шапка на Аласдеър и пътното му палто с пелерина, заглади благоговейно гънките. Погледът му се спря на ботушите на лорд Аласдеър и той кимна навъсено. Който и да се е грижил за тях по време на пътуването на неговия лорд, очевидно не познаваше тайните тънкости на лъскането със шампанско.
— Уморително през повечето време, Кранам — отговори Аласдеър и влезе в къщата. Взе от масата в антрето купчината кореспонденция и я прегледа. Покани, сметки, няколко писма с восъчни печати върху парфюмирана хартия. Запечатан пергаментов лист пъхна в джоба на жилетката си. Мина в салона, където в камината от полиран мрамор пламтеше ярък огън, а на мраморния плот на масата върху сребърен поднос беше сложена гарафа с леко бяло вино.
Хвърли пощата на дивана и си наля чаша вино.
— Днес ще вечерям при Уайт, Кранам.
— Да, сър. Ще разопаковам куфара ви, сър. Осмелявам се да предположа, че ще намеря дрехите ви в окаяно състояние.
— То се знае — ухили се Аласдеър, — въпреки че мога да твърдя — справих се много добре и сам.
Кранам не удостои с отговор подобна вероятност. Само се поклони и излезе.
Усмивката на Аласдеър изчезна. През последните четири дена се беше чудил как да убие времето в провинцията, в Хампшир бе живял в ужасно неуютни странноприемници, защото не можеше да се върне в Лондон преди да е изминало необходимото що-годе време за пътуване до Линкълншир. В противен случай Ема сигурно щеше да намери какво да каже. Беше възможно също тя да научи от семейство Грантли за посещението му, но това му се струваше по-скоро невероятно. Хестър Грантли и нейната племенница наистина никак не се обичаха, тъй че кореспонденцията им сигурно щеше да се ограничи с обичайните поздравления за Коледа. Но ако искаше наистина да е сигурен, трябваше да се погрижи дотогава въпросът да бъде решен.
Той извади пергаментовия лист от джоба на жилетката, разчупи с нокът печата. Беше съобщение от неговия човек за свръзка при Конните гвардейци. Прочете бързо изписаните с енергичен почерк редове. Чарлз Лестър беше човек, който изобщо не приличаше на военен, но слабото му тяло, отпуснатите рамене, хлътналите гърди криеха ум остър като бръснач. Говореше с къси, отсечени изречения и пишеше по същия начин.
Научихме, че и други проявяват интерес към въпросния документ. Продължаваме търсенето, но вие трябва да внимавате. Ще продължа да ви държа в течение. Ч.Л.
Аласдеър смачка писмото в длан и го хвърли в огъня. Много съдържателно съобщение, няма що — помисли си трезво и отново си напълни чашата. Да му кажат, че трябвало да се пази, без ни най-малко указание от кого именно.
Погледна часовника си. Наближаваше седем. Ема дали си е днес у дома? — запита се той. Имаше време, когато изобщо не би се замислял дали намине при нея и да се самопокани на вечеря като стар приятел и неин годеник. Поклати нетърпеливо глава и влезе в спалнята, където Кранам му беше приготвил вечерния костюм.
Половин час по-късно прекосяваше антрето, когато съседът му заслиза по стълбата, сякаш бе получил необходимата парола.
— Лорд Аласдеър, върнахте се значи — каза Пол Дьони с очарователна усмивка.
— Както виждате. — Аласдеър му кимна, после пое ръката, която мъжът му протегна. — Ще вечерям при Уайт. Член ли сте на този клуб?
— О, да, член съм. Станах с подкрепата на принц Естерхази. Той е познат на баща ми. Тъкмо отивах и аз да вечерям там. Дали не бих могъл… — и той изчака учтиво.
— Непременно — отговори Аласдеър. Нямаше нищо против малко компания, след като прекара три дълги самотни дни, пък и винаги е полезно да си в добри отношения със съседите.
Вечерята мина весело и леко, тъй че, когато гостите се запътиха към масите за игра на карти, Пол Дьони побърза да приеме още първата покана и да седне да играе. Аласдеър владееше играта със същото хладнокръвие, с което правеше инвестициите си. Всъщност тези две дейности бяха неразривно свързани. Спечеленото на масата за игра той умножаваше на борсата с акции и дялове. Това би обяснило на Ема очевидната му способност да живее от въздух — ако бе решил да й обясни, разбира се. Нед знаеше за изключителния му талант да прави от нищо нещо. Беше навярно една от причините, поради които бе доверил на стария си приятел Еминото богатство.