Пол потвърди, че наистина ги свързва някаква леля, после целуна още веднъж ръка на домакинята. Принцеса Естерхази го дръпна встрани и се залови по обичайния си оживен начин да го разпитва за детството и за сегашния му живот.
Ема си взе чаша кафе от подноса на един слуга и се приближи незабелязано малко повече до принцесата и новия й гост. В маниерите на този човек имаше нещо, което будеше любопитството й. В тъмното му лице, в държането му, сякаш е на път да извърши нещо драматично, имаше нещо непреодолимо привлекателно. Улови се да мисли, че е по-атлетичен от Аласдеър, но дрехите не му стоят толкова добре. Може да не са толкова добре скроени като тези на Аласдеър, размишляваше тя. Аласдеър сигурно веднага би могъл да каже дали този мъж е поръчал костюма си при Уестън или при Шулц, при Швайцер или при Дейвидсън… или при друг, не толкова известен шивач. Но може и фигурата му да е причината… раменете му не изпълваха така безукорно сакото като тези на Аласдеър, краката му не бяха толкова дълги, нито толкова добре оформени и това беше причината за леките гънки на панталона, бедрата му бяха сякаш малко отпуснати…
— Лейди Ема, позволете да ви представя господин Дьони. — Принцеса Естерхази бе забелязала, че Ема е застанала наблизо. — И той е отскоро в града. Господин Дьони, може ли да ви представя лейди Ема Бомон.
— Господин Дьони. — Ема нямаше нищо против някой да прекъсне сравненията, които правеше с Аласдеър. Тя пристъпи с протегната ръка към мъжа. Той се наведе над нея и я привлече към устните си. Жестът се стори на Ема малко прекалено афектиран и тя побърза да отдръпне ръка. — Вие сте французин?
— От семейство на емигранти, госпожо. — Той се усмихна и оголи много бели, малко криви зъби. — Бях още малко момче, когато се наложи през деветдесет и първа година да избягаме от Франция. Някои добри приятели на родителите ми, които живеят в Кент, ни приеха, когато пристигнахме.
— Помните ли още Революцията, сър? — Ема беше от дете силно впечатлена от кървавите ужаси на терора.
— Пазя някои спомени. Интересуват ли ви? — Усмивката на Пол стана по-сърдечна, погледът му беше прикован към лицето й и Ема усещаше как между тях се задълбочава тревожна близост. Той я погледна така, сякаш тя беше единствената жена в салона. Беше минало много време, откакто друг човек, като се изключат грубоватите синчета от провинциални семейства, я беше дарявал с толкова неприкрито мъжко внимание. Беше само флирт, разбира се, но играта не й беше неприятна… не, съвсем не.
Тя се усмихна и леко присви очи.
— Трябва да призная, че съм някак привлечена от събитията на онези ужасни времена, сър. Ако можете да задоволите любопитството ми, ще намерите в мое лице много внимателна слушателка.
— Бих се радвал. — Той й подаде ръка и двамата се отдалечиха от средата на салона към едно канапето в прозоречна ниша.
Принцеса Естерхази кимна доволна. Обичаше да прави услуги на приятели и роднини. Беше й направо невъзможно да проследи това родство по линията на някаква леля, но то сигурно съществуваше, щом съпругът й го твърдеше и тя беше готова да го приеме. Този младеж изглеждаше безукорно. Маниерите му издаваха добро възпитание, облеклото му беше лишено от пресилената екстравагантност, присъща на някой денди, бяха безупречно подходящи. Ако момчето успее да спечели тази наследница и нейните двеста хиляди фунта, помисли си принцесата, тя ще е извършила наистина добро дело.
Мария Уидърспун не беше чак толкова доволна. Имаше много прост и много прагматичен поглед върху света. Ема не биваше да си губи времето с някакъв обеднял и незначителен пришелец. Беше дошла в Лондон да си потърси съпруг и Мария не виждаше причина в жилите на този съпруг да не тече кралска кръв.
Тя се приближи с мила усмивка към двойката.
— Ема, миличка, време е да тръгваме. О, как сте, сър? — И тя вдигна високо вежда, преценявайки кавалера на Ема.
Ема беше изненадана. Обикновено Мария не беше толкова високомерна, но сега в държанието й се долавяше подчертано превъзходство, сякаш целта й беше да осуети намеренията на натрапник, който си проправя път в обществото. Ема ги представи един на друг и видя смаяна колко хладно беше кимването на Мария. Пол Дьони сякаш не го забеляза и поздрави най-учтиво компаньонката на Ема. Но докато Ема се сбогуваше с него, той й хвърли комично отчаян поглед, от който в очите й проблесна смях.
— Боя се, че вашата приятелка ме смята недостоен — измърмори той, хванал ръката на Ема. — Мога ли да се осмеля да ви посетя на Маунт стрийт или тя ще ме изгони?
— Мария не е господарка на Маунт стрийт — каза Ема. Но долови тутакси високомерие и в собствените си думи и се презря за тази арогантност. Беше неин неизкореним недостатък. Впрочем споделяше го естествено с Аласдеър.