— Как не! — възкликна Ема, но в същия миг се ядоса на себе си, задето й се бе изтръгнал толкова детински възглас. Отново се заразхожда напред-назад. Аласдеър само я гледаше. Очите му пак весело заблестяха, докато я наблюдаваше как прекосява стаята от единия до другия край.
Лейди Ема Бомон беше висока метър и седемдесет и два, с щедро телосложение. Аласдеър Чейс знаеше от опит, че тази височина прикрива великолепна закръгленост и както толкова често умът му се зарея в представата за тялото й под елегантната рокля — великолепно закръглени гърди, източен гръб, чудесно оформени бедра и кораво дупе.
Той се обърна изведнъж пак рязко към пианото и вдигна капака. Изсвири още няколко ноти.
Ема застана като вцепенена.
Докато пръстите му се плъзгаха по клавишите, Аласдеър заговори небрежно през рамо.
— Чуй, скъпа, по-добре ще е да приемеш всичко тихо и кротко. В противен случай само ще станеш за смях.
Той видя как широката й уста се напрегна, как очите й, по-скоро златисти отколкото кафяви, заблестяха от гняв. Порив на вятъра си проправи път между стъклото и рамката на прозореца, засили огъня в камината и един пламък лумна високо, а восъчните свещи в свещника под прозореца затрептяха. Отблясъци от светлината заиграха в косата й. Имаше великолепна коса, Аласдеър винаги го беше твърдял. В някои кичури ониксът се смесваше с кафявото на костенурка, други бяха като бледо злато, като лятно жито. Той помнеше, че докато тя беше дете бледите тонове преобладаваха, но с възрастта тъмните кичури ставаха все повече.
— Не ме наричай така — каза тя тихо и настойчиво.
Аласдеър се отдалечи още веднъж от пианото и сви рамене.
— Както обичаш.
Ема се поколеба, после тръгна към вратата за съседната стая. Беше изправила несъзнателно рамене, преди да отвори вратата и се да се върне в салона.
Сцената не се беше променила, откакто бе излязла преди десет минути. Четиримата седяха в същото положение, сякаш някой ги беше омагьосал с вълшебна пръчица. Завъртяха се неспокойно върху възглавниците, когато тя се върна в стаята с Аласдеър по петите й.
— Господин Кричли, бихте ли прочели още веднъж завещанието на брат ми — помоли тя с равен глас, въпреки че цялото й тяло трепереше от вътрешно напрежение. — Почнете от самото начало, моля.
Адвокатът се изкашля, зашумоля с книжата, а после зачете със сух адвокатски глас, който напомни на Ема по-осезателно за смъртта на Нед, отколкото официалното съобщение от Конната гвардия, личното писмо от херцог Уелингтън и потокът съболезнования от приятели и колеги — по-натрапчиво дори от сърцераздирателното описание на раните на Нед и смъртта му сред пустинния пейзаж между Торес Ведрас и Лисабон, което получи от Хю Мелтън.
— Тъй като вашият брат не беше женен и нямаше преки наследници, неговата титла, имението Грантли и дворецът Грантли в Лондон стават собственост, като неделимо и непродаваемо наследство, на вашия чичо лорд Грантли. — Адвокатът вдигна глава и погледна възрастния мъж, който седеше, изправил гръб, на тапицираното с пъстра дамаска канапе.
Шестият граф кимна сериозно, а неговата графиня приглади черната си копринена рокля.
— Не бързай да напускаш този дом, мила — заяви добронамерено графът. — Наистина няма защо да бързаш.
— Не, не, недей да мислиш, скъпа Ема, че припираме да вземем дома ти — измърмори сега и графинята. — Но толкова е жалко, че още не си намерила съпруг. Впрочем осмелявам се да те уверя, че искаме да направим само малки промени, тъй че можеш да останеш наша гостенка докато се наредиш уютно на друго място.
— Не се тревожете, госпожо, няма да се вкопча в полите ви — възрази Ема. — Моля ви, продължете да четете, господин Кричли.
Адвокатът беше явно притеснен, защото при предишното четене Ема изгуби самообладание тъкмо на това място.
Аласдеър бе застанал отново до лавиците с книги с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. Приличаше на човек, който се забавлява, но не остава равнодушен, все пак погледът му, спрян върху Ема, беше много внимателен изпод полуспуснатите клепачи. Предполагаше, че няма опасност тя да избухне още веднъж пред всички в пристъп на ярост.
— Лейди Ема, вие наследявате брат си и получавате всичко от неговото състояние, което не е подвластно на Комисията за неделими и непродаваеми благороднически имоти — обясни Кричли. — Това значи, че получавате по-голямата част от имуществото му. — И адвокатът хвърли извиняващ се поглед към шестия граф и неговата графиня.
— Трябва да призная, че постъпката на Едуард ми изглежда твърде странна — заяви лейди Грантли. — Да не завещае нищо на чичо си… още повече, че лорд Грантли трябва да носи цялата отговорност по опазване на имението.