Той сякаш се замисли дълбоко над въпроса й. Ема го наблюдаваше с нарастващо недоверие, защото предположи, че той продължава да я дразни. Но той стана от пейката, пъхна кутийката в джоба на палтото си и отривисто й се поклони.
— Бих казал, че ще мога да отложа другите си планове за този следобед. На ваше разположение съм, госпожице. Веднага ли да тръгнем? Моята двуколка е пред вратата, а ти май си сложила вече и рокля за разходка.
Ема се поколеба.
— Наистина ли нямаш други планове?
— А това интересува ли те изобщо? — попита той със загадъчна усмивка.
На Ема й се дощя да тропне с крак.
— Направо си отвратителен — заяви тя. — Опитвам се само да бъда любезна.
— Изцяло на твое разположение съм, мила моя.
Ема прехапа език, за да не почне по навик да протестира. Щом Аласдеър е решил да я удостои с епитета „мила“, тя не може нищо да стори. Най-добре щеше да е просто да си направи оглушки. И без туй пред хора нямаше да я нарече така.
— По-добре да не издаваме пред Мария намеренията си — каза вместо това.
— Гроб съм. — Аласдеър мина напред, за да отвори на Ема вратата. — Чух, че идната седмица в Талтърсалс ще има наддаване за чифт великолепни жребци. От завода на Честертън, доколкото разбрах. Кой знае, може да ги вземеш още преди наддаването, за около триста фунта. Да ухажвам ли Мария, докато си вземеш каквото още ти трябва? — И той я последва от салона в хола.
— Аз само за минутка. — Ема изтича по стълбата нагоре да си вземе шапката и ръкавиците. Знаеше, че може да се довери на Аласдеър да купи конете и без нея, но по този въпрос беше следвала всякога собственото си решение и не желаеше сега да променя хубавия си навик само за да се съобрази със смешната представа за това, какво една жена може и какво не може да прави, къде може и къде не може да ходи.
Тя се погледна в огледалото, нагласи малката кадифена шапчица с перо, което се спускаше върху раменете й. Направи пред огледалото гримаса. Носът й е твърде голям, устата прекалено широка. Веждите много гъсти, а краищата им все гледат да щръкнат нагоре. Въпреки че не беше склонна да недовижда физическите си недостатъци, този път се призова към дисциплина, взе ръкавиците и тръгна към вратата. Този следобед наистина нямаше намерение да прави впечатление на когото и да било. Просто отиваха с Аласдеър да свършат една работа.
Докато слизаше надолу по стълбата, ръката й погали несъзнателно тила й.
Аласдеър чакаше в хола, удряше с ръкавици разтворената си длан. Щом я чу, веднага се обърна към нея.
— Мария си подремва след обяда — осведоми я той. — Харис ще й каже, че сме излезли. — В очите му проблесна възхита, сякаш я виждаше за пръв път. — Шапката ти е прелестна — каза той. — Но… позволи ми… ето така, чудесно. — Оправи периферията откъм едната страна, която се беше вирнала нагоре, и се усмихна на Ема.
Беше някогашната му усмивка, усмивката, която беше открила преди толкова години, когато осемгодишното момиченце се влюби безвъзвратно в най-добрия приятел на брат си.
Ема имаше чувството, че земята под краката й се олюлява. Толкова отдавна не бе усещала топлината на тази усмивка. Саркастичният смях, ироничните искрици в очите му бяха изчезнали и сега отново откриваше толкова познатата на времето усмивка, изпълнена с разбиране и покана.
Ръката му се плъзна над нейната, пръстите му се сключиха леко над китката й.
— Примирие, нали Ема? — каза той тихо. — Можем да се разбираме по-добре, отколкото го правехме досега.
За пръв път споменаваше ужасната им последна среща и тя усети облекчение, че най-сетне бе изречено.
— И двамата казахме неща, за които съжаляваме — каза Ема и гласът й прозвуча тихо като неговия. — Ще се помъча да бъда любезна, Аласдеър.
Той поприсви устни.
— Любезна? Е, предполагам, че ще трябва да се задоволя с това.
— Решението ми е може би по-сериозно, отколкото си го представяш — каза тя, но гласът й не звучеше заядливо.
Той й хвърли кратък поглед, очите му не издаваха чувствата му, после той сложи ръка на лакътя й и я поведе към вратата, която слугата им беше отворил.
Джеми, слугата на Аласдеър, носеше ливрея, беше някогашен жокей със сбръчкано лице. Той поздрави Ема с усмивка и се поклони.
— Ще потегляме ли, лейди Ема?
— Ако ми бъде позволено. — И тя погледна въпросително Аласдеър.
— Непременно — каза той, без дори да мигне. Помогна й да се качи в колата и добави едва ли не с извинение: — Трябва да те предупредя, че десният кон реагира на бездомни кучета, пешеходци и изобщо всичко, което се среща по улиците. Тъкмо се опитвам да го отуча от тези лоши навици.
— В такъв случай предпочитам да не тръгвам с вас — заяви Ема. — Ще е голяма грешка, ако сега друг трябва да държи юздите.