— Същото си казах и аз — заяви най-сериозно Аласдеър. — Но не бих искал да поставям способностите ти под съмнение.
— Абсурд! — Ема не можа да се сдържи да не се засмее. — Много добре знаеш, че няма да го възприема така.
Той й хвърли отстрани развеселен поглед и посегна към юздите.
— Напоследък съм малко неуверен в това отношение. Земята под краката ми има навика да се олюлява.
Ема не отговори. Тя се облегна, скръсти ръце в скута и се престори, че е решила да не допусне да я предизвикват. Аласдеър се ухили.
— Хайде, давай, Джеми.
Слугата се подчини, покатери се тромаво на мястото си и колата потегли.
— Как е ревматизмът ти, Джеми? — попита го Ема през рамо.
— Ами има добри и лоши дни, благодаря, лейди Ема — отговори й Джеми. По време на кариерата си на жокей си беше строшил толкова много кокали, че мършавото му тяло сега беше сякаш събрано от деформирани, зле зараснали кости и болни стави. Но каквото му липсваше като подвижност, го наваксваше с невероятното си умение да се справя с конете. Аласдеър го беше открил преди пет години да проси пред хиподрума в Нюмаркет и в миг на импулсивност му бе предложил работа. Джеми му се отблагодари с неизменна вярност и откровени и уместни съвети за поведението с конете. Съвети, които тогава още младият Аласдеър мъдро бе приемал, а следствието беше, че сега и той самият имаше репутацията на безпогрешен познавач, а съветите на неговия слуга се ценяха от всички младежи в града.
Импулсивността на Аласдеър си е от край време странна, помисли си Ема, докато приказваше с Джеми, но понякога има и чисто човешки подбуди, изненадващи всички, които не го познават достатъчно добре — онези, които познаваха саркастичния му смях, острия му език, неговото лекомислие и смятаха, че това е истинският Аласдеър, а не маска, каквато беше всъщност.
— Давам пени, за да отгатна мислите ти.
Ема си даде сметка, че е мълчала необичайно дълго с навъсено чело и загледана пред себе си.
— Просто сън посред бял ден. — Тя насочи вниманието си към двата кафяви коня. — Водещият винаги ли дърпа надясно?
— Ами той просто има нещо против откоса на канавките — обясни й Джеми. — Мисли, че се приближава твърде много. Голям е сърдитко.
Аласдеър подкара конете през Станхоуп гейт до Хайд парк. Наближаваше пет часът, когато всеки, който се имаше за важен, се разхождаше с кола, на кон или пеш и се отдаваше на приятното занимание да гледа и да бъде видян.
Беше очевидно, че двамата привличаха многобройни любопитни погледи.
— Защо избра този път? — попита учудено Ема. — Едва ли е най-краткият път до конюшните на Талтърсалс.
— Реших, че можем да свършим веднага още една работа — отговори Аласдеър. — Ако направим две обиколки и поздравим общите си познати, ако покажем на всички, че се държим приятелски един с друг, ще накараме някои зли езици да млъкнат. Тъй че усмихвай се, Ема и ме гледай така, сякаш няма човек, до когото би ти било по-приятно да седиш. — И той я погледна с малко крива усмивка.
Усмивката, с която Ема му отвърна, беше толкова изкуствена, колкото и широка.
— Така ли ме искаш?
— Ако това е най-доброто, което можеш да постигнеш.
— Мислех, че сме решили да престанем да се предизвикваме взаимно.
— Не допусках, че ще го възприемеш като предизвикателство, ако ти предложа да се усмихваш — отговори той с оттенък на наранена невинност в гласа.
— Няма да успееш да ме принудиш да бъда нелюбезна с теб, Аласдеър — каза Ема и се усмихна колкото можеше по-широко. — Няма да съм първата, която пак ще се държи зле.
Той само се ухили и Ема трябваше въпреки всичко да се разсмее и тя. Но смехът й веднага секна. Една жена в спортна двуколка се приближаваше към тях и им махаше за поздрав.
— Струва ми се, че лейди Мелроуз се опита да привлече вниманието ти към себе си — забеляза сухо Ема.
Лицето на Аласдеър изведнъж се вкамени. Той се поклони в посока на приближаващата се кола и явно имаше намерение да си продължи по пътя, но дамата дръпна юздите. Когато двете коли се изравниха и Аласдеър спря своите коне.
— Аласдеър, от няколко дена не съм ви виждала — извика дамата. — Очаквах ви за играта на карти в понеделник — засмя се тя кокетно. — Сега ще заявите, че не сте бил в града. И няма да се извините нито с дума… няма да кажете дори, че съжалявате. Аз пък ще кажа само, че сте много лош.
— Моля да ме извините, Джулия, но се наложи внезапно да напусна града — обясни той с безизразен глас. — Познавате, мисля, лейди Бомон, нали?
— Само по име — отвърна лейди Мелроуз и втренчи поглед в Ема. Погледът на сивите й очи беше всичко друго, но не и приятелски. После тя още веднъж шумно се разсмя и това прозвуча по-скоро като обида. — Какво досадно споразумение и за двама ви… при тези обстоятелства — добави тя, а после гласът й стана съзаклятнически. — Да не говорим за това, колко ли е неприятно за вас, лейди Ема, да бъдете обременена с управител на имотите си. Сигурно се чувствате като наивно малко момиченце.