— Хайде, казвай какво има, Майк — подкани го той, когато двамата свиха по шосето, а спътникът му продължаваше да мълчи.
— Ами, не ми лесно да го кажа. Зная, че момчето не е мой син — подхвана Майк и пъхна ръце в джобовете на панталона. Широките му крачки се позабавиха. Той си пое дълбоко въздух. — Тъй де, но момчето много го бива и с конете, и с кравите. Предпочита да научи нещо за сеитбата и жътвата или как да наблюдава времето и да използва алманасите, а не да учи латински и гръцки.
Аласдеър не знаеше какво да отговори, затова мълчеше.
— Луси си е набила в главата — продължи Майк — да направи от момчето джентълмен. И с баща като… разбирам защо го иска. Но при неговия живот… с нас… просто не си представям как ще стане. Не искам да ви обиждам, лорд Аласдеър.
— Не се притеснявай — каза Аласдеър. — И все пак той е мой син.
— Да, но не и в моя дом.
Аласдеър пое рязко въздух. Ако го беше казал друг, щеше да го приеме като враждебно предизвикателство. Но Аласдеър познаваше Майк Ходжкинс и го ценеше. Знаеше също, че човекът говори истината, въпреки че му беше трудно да я преглътне. Аласдеър плащаше за училището на сина си, както и издръжката му. Подкрепата му за домакинството на Ходжкинс беше значителна, но само парична, а не и що се отнася до чувствата на тези хора.
Майк сякаш прочете мислите му.
— Много сме ви благодарни за помощта, лорд Аласдеър, — каза той, — не мога да отрека, че в трудна година е била много важна за нас, но най-важно е момчето да е щастливо. Момчето, а също и Луси. Смятам, че и двамата ще са по-добре, ако сложим край на това положение. — И той въздъхна, сякаш беше свалил тежък товар от плещите си.
— Искате от мен да изчезна от живота на сина си? — попита Аласдеър. — Да не го видя никога вече?
— За бога, не, сър! — възкликна ужасен Майк. — Вие сте истинският баща на момчето и това му е известно. Той просто няма да знае какво да мисли, ако чисто и просто изчезнете. Искам да кажа само, че се чувства много объркан, защото ако приеме, че трябва да отговори на вашите изисквания, толкова различни от всичко, което познава… Дори момчетата, с които играе… дори… — Майк млъкна. Побутна кепето си към тила и прокара ръка през косата си. — Да, дори сестра му — завърши най-сетне.
Прозвуча като нещо второстепенно, но Аласдеър предположи, че това е основното в мислите на Майк. Разликата в бъдещето на неговото собствено дете и това на заварения му син.
— Не искам да кажа, че бих пречил на момчето да използва шансовете си — каза Майк, защото Аласдеър мълчеше.
— Да, зная. Зная също колко добър баща сте на Тим — каза топло Аласдеър. Бяха стигнали пред портата на „Червения лъв“ и той спря. — Само че в никакъв случай не искам той да си помисли, че съм го лишил от наследство.
— Това никога няма да помисли, сър. — Майк хвана с импулсивен жест с две ръце ръката на Аласдеър. — Смятам само, че ще е по-щастлив, ако няма чувството, че е по-различен от всички нас.
— Да докарам ли конете, сър? — чу се от тъмното гласът на Джеми. Беше чакал лорд Аласдеър и сега се появи откъм конюшнята на странноприемницата. Той кимна на Майк, който отговори на поздрава му.
Аласдеър кимна в знак на съгласие и Джеми отново изчезна.
— Не искам един ден някой да твърди, че не съм изпълнил задълженията си.
Дълбоки бръчки прорязаха челото на Аласдеър. За пръв път успя да си представи какъв би бил животът на Тим в Итън или в Хароу. Няма да има приятели. Никъде няма да е на мястото си. Семейните обстоятелства на съучениците му ще са безкрайно различни от собствените му.
Аласдеър проумя, че докато се бе задоволявал да дава за детето си дори повече от необходимото, плановете му за бъдещето на това дете се оказаха неизпълними. Освен ако…
— Искаш ли да взема момчето? — попита той сякаш самия себе си.
— Само ако искате да убиете майка му — отговори веднага и много енергично Майк. — Аз също няма да го допусна, лорд Аласдеър. Веднага ви го казвам.
— Не, разбира се, че не. Дай ми малко време да размисля. След около седмица пак ще намина. Тогава ще поприказвам с Тим.
Чаткането на подкови извести появата на Джеми с конете на Аласдеър.
— Чистокръвни са — каза Майк, като видя конете. — Наистина разбирате от коне, лорд Аласдеър.
— Може би синът ми е наследил поне това от мен — каза Аласдеър. Беше уж шега, но той имаше чувството, че прозвуча по-скоро с горчивина, отколкото шеговито. Той протегна ръка на Майк, а силното му ръкостискане трябваше да отстрани всяко възможно недоразумение между тях. — Скоро ще дойда пак. И не мисли, че не съм ти благодарен за всичко, което направи за Тим.