Затича се през тревата и огледа отпечатъка. Беше на мъж. И само от единия крак. Аласдеър вдигна поглед към дървото. С един крак на земята и друг опрян на дебелия чвор на мястото на отрязан някога клон, на височина някъде на една четвърт от дървото и с ръка, хваната за клона над нея, някой пъргав мъж можеше да се озове с бързината на мълния на дървото, а после да прехвърли оградата.
Но кой душеше в градината? Имаше ли това връзка с мъжа пред къщата? Той не изглеждаше чак толкова пъргав, че да може да прехвърли ограда и да се покатери на дърво. Да, но мъжът вървеше превит и носеше палто. Кой можеше да каже какво крие под прекалено широката си дреха?
В задната стена имаше врата. Като я огледа, Аласдеър установи, че е заключена с резе и ключ, и няма признаци някой да ги е пипал.
Загрижен и умислен, той се върна в музикалния салон, след като затвори грижливо вратата след себе си и нагласи резето в горния й край. Интересът към документа на Нед явно нарастваше. Налагаше се, следователно, да се бърза. Беше ясно, че документът трябваше да бъде откраднат преди Уелингтън да почне пролетния си поход в Португалия. Особено в случай че документът продължава да е от значение за Наполеон.
Той огледа още веднъж стаята и се запъти към вратата.
— Харис, предайте на лейди Ема, че съм идвал — каза той и прекоси антрето. — Мислех, че съм си забравил едната ръкавица в музикалния салон, но явно греша. Ще пратя на лейди Ема още една бележка, за да я уведомя къде съм настанил конете й… предайте й, моля ви, и това.
Харис беше очевидно много доволен от чутото и се поклони, докато Аласдеър напускаше къщата.
Аласдеър изтича бързо по стълбището към улицата. Лицето му продължаваше да издава загриженост, когато се запъти към Одли стрийт. Тъкмо искаше да свие на ъгъла, когато зърна двуколка, слизаща по Маунт стрийт откъм Парк стрийт. Колата спря пред Емината врата.
Аласдеър се върна и взе да наблюдава къщата. Ема и Пол Дьони бяха погълнати от оживен разговор. Тя се смееше заразително, лицето й, обрамчено от черна самурена кожа, сияеше на студения въздух. Спътникът й беше сложи ръка върху нейната. Той също се смееше и сочеше към къщата.
Аласдеър присви сърдито устни. Тези двамата вече се разбираха чудесно след опасно кратко време. А къде са Мария и ландото? Сигурно я е зарязала някъде, за да я замени с по-приятна компания.
— О не, приятели, така не бива — измърмори той. И си продължи навъсен по пътя.
Нито Ема, нито Пол забелязаха, че някой ги наблюдава. Ема беше в чудесно настроение. Двете с Мария срещнаха Пол Дьони, докато той минаваше с двуколката си по Бонд стрийт. Ема веднага прие предложението му да покара неговите коне. Остави Мария сама в ландото, с което я помоли да отиде до частната библиотека „Колбърнс“ и вземе книги. После Ема убеди новия си спътник да я придружи до работилницата за коли в Лонгакър, откъдето искаше да купи двуколка за два коня.
— Не зная щях ли да имам смелост да купя колата без необходимата подкрепа — заяви тя и се разсмя предоволна. — Сигурно ще има пак високо вдигнати вежди. Но колата вози тъй меко.
— Вашият управител няма ли да има възражения? — попита Пол и присви тесните си черни вежди.
— За бога, не разбира се! — възкликна Ема. — Аласдеър изобщо не държи на разните там благоприличия. Освен това — добави тя — изобщо не го засяга. Принадлежи му единствено правото да контролира разходите ми и никакво друго.
Пол долови подтекста на привидно равнодушните думи. Тъй или иначе Ема не беше в най-добро разбирателство със своя управител. Каквото и да се е случило между тях двамата, за него то беше добро дошло. Не желаеше никаква намеса на нейни приятели и роднини в своя вече съставен план. С Мария Уидърспун той се разбираше чудесно. Пък тя и без това беше под чехъла на Ема. Но лорд Аласдеър беше мъж с властен характер. В качеството си на ревностен управител такъв човек сигурно щеше да се меси във всичко.
Той сложи ръката си върху нейната и се усмихна.
— Ще ми позволите ли да ви кажа, мадам, че сте очарователна.
Ема беше свикнала с комплименти и обикновено ги посрещаше с недоверие. Аласдеър никога не я ласкаеше. Не беше и необходимо. Но възхищението на Пол Дьони беше многообещаващ знак. Тя отвърна на усмивката му.
— Карате ме да се изчервявам, сър — прошепна.
— Изчервявате се толкова прелестно.
Ема изпита абсурдното желание да се разсмее. Беше почти сигурна, че изобщо не се е изчервила. Но потисна напиращия висок смях.