— Покажете ми къде е вашата стая — каза Пол и погледна към къщата. — Откъм фасадата?
— Ей там горе — посочи тя прозорците над вратата. — Трите средни прозореца. Но защо искате да знаете?
Той я изгледа малко смутено и притеснено.
— Прощавайте за глупостта. Но когато минавам нощем по тази улица, ще мога да поглеждам нагоре и да си представям, че сте там.
Този път Ема наистина се разсмя. Не можа да се сдържи. Думите му й се видяха невероятно смешни.
— Мосю Дьони, нека ви предупредя, че няма да ви е от полза да ми правите комплименти, особено толкова абсурдни. Реагирам много неприятно на смехотворни приказки.
— Това смехотворно ли беше? — попита обидено Пол.
— Безкрайно — увери го тя. — Но не ме гледайте толкова отчаяно. Откъде да знаете, че съм невероятно трезв човек и не съм свикнала с по-изтънчените начини на ухажване — заяви тя, но веднага прехапа устна. — Простете, беше наистина много рязко от моя страна.
— Не, не беше — възрази той сериозно. — Ако ми позволите да ви ухажвам, ще ме направите най-щастливия мъж на този свят.
И то много богат мъж, помисли си Ема. Чудеше се защо намира припряността му толкова неуместна, въпреки че така добре отговаряше на собствените й желания. Празникът на свети Валентин не беше безкрайно далеч. Да, естествено е той да се интересува от нейните пари. Можеше ли да е другояче? Но тя го намираше привлекателен. Можеше да стане добър съпруг както толкова други, може би даже по-добър от повечето. Впрочем нещо в него напомняше хищно животно. Отначало реши, че това й харесва, но вече не беше толкова сигурна.
О, глупости. Беше сигурно, че всичко ще тръгне като по вода.
— А сега трябва да се прибирам — заяви тя. — Ще бъдете ли довечера на бала у лейди Дивайз? Ще ви видя ли там?
— Непременно. Дори диво животно не би ме спряло да отида. — Той слезе, помогна й да слезе от колата. Пръстите му се сключиха над нейните и задържаха ръката по-дълго, отколкото беше необходимо. — Кажете ми какъв цвят ще бъде вашето домино? — попита той и добави с разкаяна усмивка: — Само много ви моля, не ми се подигравайте пак. Гордостта ми е нещо много чупливо.
— Не, честна дума, няма — увери го тя мило и той отново й хареса с това открито и весело самопризнание. — Наистина не исках да ви обидя.
— Та какво ще е вашето домино? — попита той и вдигна високо вежди.
Ема поклати глава.
— Не, сър, ще трябва сам да ме откриете. — Тя вдигна ръка, махна му още веднъж и изтича по стълбата към входната врата, там се обърна и преди да влезе в къщата му се усмихна и отново му махна с ръка.
Пол се качи в колата си, сега изразът на лицето му беше сериозен, черните му очи блестяха студено и пресметливо. Погледна към къщата. Беше дело на дявола, че спалнята й е откъм фасадата. Пряк достъп откъм улицата ще е невъзможен.
Освен ако тя не го покани в спалнята си. Ема Бомон не е наивно момиченце. Държеше се с него като сигурна във възможностите си жена, вече опитна в играта на флирта и съблазняването. А Пол беше уверен, че тъкмо този опит ще му я предаде право в ръцете.
7
— Мария, мислиш ли, че някой ще ме познае? — Ема завърза здраво на тила златната копринена маска и се погледна в огледалото. Доминото от сребърен тюл се спускаше грациозно над балната й рокля от креп със цвета на слонова кост, украсена със ширити от сребърно кадифе. Сплетената на много плитки коса беше вдигната високо на главата, само няколко небрежни къдрици обрамчваха лицето й. Чудесните капковидни диаманти в обеците допълваха обсипаните с диаманти огърлица и гривни.
— О, скъпа, сигурна съм, че ще те познаят — каза Мария. — Имаш невероятна фигура, а и косата ти… цветът е толкова рядък. Има ли причина да не искаш да те познаят?
Ема се замисли.
— Би било всъщност много забавно да остана инкогнито. Но ми се струва, че маскения бал всъщност не е измислен, за да скрива идентичността… Благодаря, Тилда — усмихна се тя на камериерката, която тъкмо слагаше на раменете й украсено с хермелинова кожа наметало от тъмносиньо кадифе.
В истински бал с маски би имало нещо опасно и вълнуващо, ако хората наистина нямат възможност да се познаят, помисли си Ема. Би предоставило на участниците невероятни възможности. Интриги, флиртове, прелъстяване, всичко би могло да става, без човек да бъде видян. Чудесна възможност за най-невероятни номера.
— Ема, скъпа, виждам в очите ти лукави пламъчета — обади се неуверено Мария. Беше същият поглед както тогава в Рейнлаф, когато се беше преоблякла като уличен джебчия. Само при спомена по гърба на Мария преминаха тръпки. — Херцогиня Дивайз е много набожна жена, мила.