— Имах доста дръзка идея, но няма да я осъществя — увери Ема и се наведе да целуне Мария. — Мисля, че съм вече твърде стара и мъдра, за да си правя подобни шеги.
— Какви ги говориш, та ти си едва на двайсет и две — побърза да възрази Мария. — Но изглеждаш наистина вълшебно, сякаш излизаш от някоя приказка.
— Как не! — възрази Ема. — Прекалено съм едра, а устата ми е толкова широка. — Тя тръгна към вратата и добави през рамо: — Недей да ме чакаш, Тилда. Ще си легна сама.
Когато каретата стигна до Конът скуер, Ема надникна през прозорчето, опряла брадичка на дланта си. Аласдеър и Нед признаваха възможностите на баловете с маски. Лека въздишка се изтръгна от устните й. Животът й се струваше напоследък изпълнен с толкова меланхолия. Знаеше, че не е престанала да тъгува за брат си, но не беше само това. Напоследък изпитваше толкова често чувството, че всичко е безсмислено… и когато правеше планове… и когато се замисляше за бъдещето.
Да не беше това проклето завещание на Нед, щеше да си купи къща в провинцията и да се оттегли там, да остане насаме с музиката и конете си, да води живота на весела отшелничка — стара мома. Но тогава Аласдеър ще контролира разходите й, а тя не може да го понесе. Перспективата за бъдещето й се виждаше понякога наистина непоносима. Повече от непоносима.
Пък и изобщо — питаше в нея тъничък искрен гласец — колко весела може да бъде една стара мома? По-добрият изход е все пак разумен брак с мил и почтен съпруг. Поне няма да прекара остатъка от дните си в празно легло и без плътски наслади. Освен това сигурно ще има деца, а те могат да станат смисъл на живота й.
Каретата спря пред внушителна сграда. Навес пазеше пътеката от улицата до входната врата. Слуги дотичваха със запалени факли да отведат дамите вътре.
При звуците на музиката, които долитаха от огромната бална зала в задната част на къщата, депресията на Ема в миг изчезна. Тя обичаше да танцува. Беше се заклела, че този сезон няма да изтанцува нито един валс, защото Нед не обичаше този танц. И сега чуваше плътния му весел глас да казва, че в този танц няма живот и той изобщо не може да си представи защо един мъж ще пожелае да държи жената толкова силно притисната към себе си, само за да я мята насам-натам по паркета. Но другите танци — кадрила, котильона, танците буланже и лендлер — имаха благословията на Нед и Ема знаеше, че докато ги танцува, брат й ще бди над нея.
Тя подаде наметалото си на един слуга и двете с Мария изкачиха стълбите, за да поздравят домакинята. Балната зала беше вече доста пълна. Двете застанаха на прага и Ема се озърна. Не можа да открие Аласдеър в тълпата. Запита се все пак защо отсъствието на Аласдеър е първото, което й се хвърля в очи.
— Милейди, ще ме удостоите ли с честта да ми подарите този танц?
Тя се обърна при звука на познатия глас с лек акцент. Пол Дьони носеше черно домино и маска, която покриваше по-голямата част от лицето му. Тя подчертаваше доста дългия му тънък нос и тънките устни, придаваше му нещо тайнствено. Ема усети как леки тръпки на уплаха плъзват по гърба й. Гъвкавостта на хищно животно, която вече бе забелязала в него, бе станала сякаш още по-подчертана, сякаш той представляваше наистина опасност тъкмо сега, когато й се покланяше, целият в черно — от тъмната коса до черните обувки.
Е, може да не беше страх, а по-скоро прилив на очакване. Ема не можеше да отрече, че господин Дьони излъчва нещо тревожно. Но беше готова да пораздвижи спокойните води на сегашното си съществуване.
— Значи ме открихте, господин Дьони. Предполагам, че не е било трудно. — Тя го гледаше усмихната и с откровена покана в очите.
— Усетих ви още преди да ви видя — измърмори той и се наведе над ръката й. — А след като ви видях, позволете, да ви уверя, госпожо, че човек не може нито да ви сравни с друга, нито да ви забрави.
— Колко красиво се изразявате, господин Дьони — призна Ема. — Но вече ви предупредих, че що се отнася до комплиментите, аз съм направо безнадежден случай.
— Чувствам се предупреден — усмихна се той, без да пуска държи ръката й. — Но трябва да ми повярвате, че не искам да ви лаская. Просто говоря истината.
— Много мило казано, сър — разсмя се високо Ема.
— О, госпожо, аз съм просто сразен — призна той, сложи ръка на сърцето и се загледа очарован в нея. — Няма ли нещо, което да мога да кажа, а вие да ми повярвате?
— В най-добрия случай, че смятате не по-малко от мен този разговор за абсурден — заяви тя. — Опитен сте в изкуството на флирта, сър, но нали вярвате, че мога да отлича играта от действителността. — Тя отмерваше с крак такта на музиката и поглеждаше с копнеж към залата, където двойките се подреждаха за следващия танц.