— А бихте ли се съгласила да се потопите заедно с мен в действителността, госпожо? — Сега гласът му звучеше сериозно, погледът му се беше спрял на лицето й, сякаш можеше да проникне в мислите й.
Този мъж ужасно бърза. Толкова много дългове ли е натрупал? Ема усети отново лека антипатия. Но си каза, че трябва да я преодолее. Не си правеше илюзии. Пол Дьони може и да я намираше привлекателна, но обичаше парите й. Тя също го намираше привлекателен, но никога нямаше да го обича. Само че в случая не става дума за любов, а за разум. И то още преди празника на свети Валентин.
— Може би — каза тя тихо. — На засега нека играем играта.
— Както обичате — каза той с лъстива усмивка. — Ще се подчиня на вашите заповеди, милейди.
— В такъв случай да танцуваме — и тя посочи паркета.
Пол й подаде ръка и я отведе в балната зала. Беше доловил, че тя се отдръпва от него, прочете го в очите й. Трябваше да е предпазлив, но разполагаше с толкова малко време. Ако не успее да постигне целта си със съблазън, ще се види принуден да използва насилие, а това би било неприятно, опасно и просто незадоволително. Беше човек, който обича да си върши добре работата и умее да се появява и изчезва, без да оставя следи.
Мария ги гледаше как танцуват и се опитваше да разбере причината за своето притеснение. От първия миг изпита недоверие към този господин Дьони. Може би защото беше прекалено обтекаем, прекалено светски с изисканите си френски маниери и хубава, макар и някак мрачна външност. Беше и великолепен танцьор, а това щеше да го направи още по-привлекателен за Ема.
Но Ема е разумно момиче, колкото своенравно, толкова и независимо. Нямаше основание да се бои, че ще направи необмислен избор, след като всеки младеж от първите десет хиляди семейства в страната й е в краката. Да, Мария беше убедена, че тя трябва да се омъжи. Но дано направи добър избор… разбира се, че ще го направи. Успокоена от размислите си, Мария се запъти да търси приятелите си в стаята за игра на карти.
От благоприличие Ема танцуваше с всички, които я молеха за това, но не само на нея направи впечатление, че господин Пол Дьони подпираше мълчаливо стената със скръстени на гърдите ръце, докато тя танцуваше с друг мъж. Черните му очи под маската следваха всяко нейно движение.
Ема знаеше, че такава преданост ще бъде забелязана от всички и в клубовете на улица Сент Джеймс много скоро щяха да се хващат на бас за изхода от нейния флирт. Това я разсмиваше, но предизвикваше и гнева й. Изпитваше чувството, че е изложена на пазара с определена цена. Много се съмняваше, че това ще се хареса на Аласдеър. Но нали тази вечер и без туй не е тук, тъй че защо да се ядосва без причина.
Вече наближаваше полунощ, когато Аласдеър се появи. Спокойно и сдържано изкачи стълбата в пурпурночервеното си домино, десет минути след като домакинята реши, че нови гости няма да дойдат и изостави мястото си на входа, откъдето поздравяваше новодошлите.
Щом влезе в балната зала, той тутакси видя Ема. Тя танцуваше с Джордж Дарси, но когато танцът свърши, веднага се оказа в компанията на Пол Дьони. Аласдеър гледаше двамата с кисела физиономия. Те се смееха на нещо, казано от Дьони. Ръката на мъжа лежеше върху нейната, той се беше навел и й шепнеше нещо на ухото. Тя отметна глава и показа дългата си бяла шия с движение, което той толкова добре познаваше, че му се сви сърцето. После двамата тръгнаха бавно към трапезарията.
Аласдеър бе задържан за няколко минути от домакинята, а след като изпълни дълга си, също се запъти към трапезарията. Чу Ема да се смее с дълбок, мелодичен и много весел глас. Спътникът й се смееше самодоволно, убеден че я е развеселил. Дьони вдигна ръка за поздрав, когато Аласдеър мина покрай тяхната маса. Ема, вглъбена в разговор с една млада дама, сякаш изобщо не го забеляза.
Аласдеър отвърна с лек поклон на поздрава на мъжа, лицето не издаваше чувствата му, въпреки че очите му под полуспуснатите клепачи пламтяха. Взе от подноса на един слуга чаша шампанско и се присъедини към група приятели. Разговорът не беше от естество да подобри настроението му.
— Лейди Ема не си губи времето, вече си е намерила фаворит — отбеляза Дарси.
— Щастливец е дяволът — измърмори лорд Ивърард — Покорил я е с префинените си маниери, бас държа. Веднага ми направи впечатление този французин — добави той малко мрачно. Преди две години и аз не обърнах внимание на такъв един младок и загубих. Двайсет хиляди фунта. Доста закръгленичко състояние и хубаво младо момиче. Е, да, ама, да я вземат дяволите, тя реши да се омъжи за някакъв французин.