— Твоят проблем, Ивърард, е че си много бавен — обади се Аласдеър, като се опитваше да е остроумен. Не желаеше приятелите му да забележат, че завоеванието на Ема го шокира. — Докато ти претегляш плюсовете и минусите, някой вече е отмъкнал наградата.
— Е, малко предпазливост не е навредила на никой мъж — отвърна негово превъзходителство.
— Погледни истината в лицето, Ивърард, ти не си мъж за женене — извика му весело Дарси.
Лорд Ивърард сви рамене. Погледът му отново спря на Ема и нейния обожател.
— Дяволски хубава жена.
— Коя? Онази, която си изгубил, тя ли? — попита Аласдеър.
— Не, лейди Ема. Дяволски хубава жена. Дори без всичките й пари — добави той.
— Много вярно — съгласи се Аласдеър. Вдигна монокъла и заоглежда Ема, застанала в другия край на трапезарията. Ема тутакси сякаш го усети, обърна се и срещна погледа му. Светлокафявите й очи бяха скрити зад златната маска, устата й се стори на Аласдеър още по-пълна и широка от обикновено, малките й бели зъби блестяха, когато се смееше, но смехът не беше предназначен за него. Тя се обърна отново към кавалера си и няколко минути по-късно двамата излязоха заедно от трапезарията.
Аласдеър бе решил да прояви търпение. Искаше да се намеси в плана на Ема ловко и незабележимо. Но изведнъж му стана ясно, че няма да издържи нито секунда повече. Не можеше да понесе това чувствено излъчване, този неустоим чар да принадлежат на друг мъж. Не, не, веднага ще сложи край на всичко това.
Той стана, без дума да каже, от масата и се върна в балната зала, изпълнен с гневна решителност. Съзнанието, че няма право да се намесва, изобщо не го спря. Нед също нямаше да стои и да гледа как Ема се хвърля в обятията на някакъв чужденец, тръгнал да гони зестри с лъскавите си маниери, някакъв тип, когото никой не познаваше, който имаше само някакви неясни предполагаеми връзки с австрийското посолство.
Ема и кавалерът й излязоха от залата и заслизаха по стълбата. Една врата водеше от просторния хол към огромна остъклена зимна градина, която се простираше по цялото протежение на къщата.
Аласдеър стисна устни, когато се видя принуден да приеме, че тя е целта на онези двамата. Познаваше твърде добре тази зимна градина. Беше огромно помещение с покрив, опрян на колони, слабо осветено, изпълнено с портокалови дървета, храсти, виещи се растения и качета с дъхави екзотични цветя. Място, което много обичаха двойки, пожелали да останат сами.
Той се озърна за Мария и я видя, седнала на малък стол до стената, да си вее с ветрилото, вглъбена в разговор с домакинята.
Приближи се към нея.
— Госпожо, мога ли да ви помоля за една услуга?
— За услуга? Мен? — погледна го изненадано Мария. — Каква услуга?
Той й предложи ръката си.
— Веднага ще ви обясня. Ако херцогинята ми позволи да ви отвлека за малко.
Херцогинята позволи, разбира се и дори му се усмихна насърчително, но в погледа й светеше любопитство.
— Боже мили, питам се каква ли ще е тази услуга. — Мария се стегна, хвана го под ръка. — Колко вълнуващо!
Аласдеър я изведе от салона, после двамата слязоха по стълбата.
— Ема току-що влезе в зимната градина с господин Дьони — обясни той тихо. — Бих искал да влезете сега и вие, да я откриете и да я помолите да ви придружи за миг до будоара. Само за миг. Искам тя да се върне бързо в зимната градина при господин Дьони.
— Господи, божичко! Но защо? — Мария го гледаше смаяно със широко отворени очи.
— Имам си причини.
— Но какво… какво да й кажа, как да й обясня какво искам от нея?
— Можете да й кажете, че ви трябва помощта й, понеже роклята ви, изглежда, се е скъсала — предложи Аласдеър. — Все трябва да има нещо, за което да потърсите помощта й.
— И таз добра! — Мария беше съвсем объркана. — Наистина не зная, но какво…
— Много ви моля да ми направите тази услуга, госпожо — прекъсна я Аласдеър. В гласа му се долавяха странни нотки, а очите му светеха, въпреки че гледаше сериозно.
— Добре, Аласдеър — съгласи се тя изведнъж меко и в очите й проблесна разбиране.
— В никакъв случай не споменавайте, че аз съм ви помолил — посъветва я той.
— Не, не, разбира се, че няма. — Тя му хвърли още един учуден поглед и тръгна бързо.
Аласдеър я последва след минута. Изкусно изработена каменна маса с бронзова статуя на палава нимфа в средата стоеше в зеленикавия сумрак на зимната градина. Аласдеър взе нимфата в ръка и се скри зад едно дърво да изчака.
Ема и Мария се появиха само след минути.
— Горкичката, не би ли предпочела все пак да се прибереш вкъщи? — питаше загрижено Ема, сложила ръка на рамото на Мария.