— Не… не, скъпа. Бързо ще се оправя, трябва само мъничко да почина. Но ако помолиш някоя камериерка да ми донесе малко амоняк и чаша вода… после можеш веднага да се върнеш на бала. Толкова съжалявам, че прекъснах усамотението ти с господин Дьони — добави тя с необичайна острота в гласа.
— Едва ли можеше да се нарече усамотяване, Мария — възрази Ема, когато двете излязоха от зимната градина. — Беше само малка, спокойна разходка. Въздухът там вътре е толкова приятен.
Мария може и да й повярва, ако желае, помисли си навъсено Аласдеър. Той самият нямаше подобно намерение. Излезе предпазливо от скривалището си зад палмата и се запъти съвсем целенасочено по пътека между олеандровите храсти. Въздухът беше влажен, но свеж след задушната бална зала.
Господин Дьони стоеше с гръб към Аласдеър и гледаше през полукръглите прозорци към градината встрани на къщата. Пристъпваше явно нетърпеливо от крак на крак. Аласдеър направи мълниеносно движение, гъвкавото му тяло преодоля сякаш със скок разстоянието помежду им. С точно премерена сила той удари с нимфата мъжа по главата и Пол падна по гръб, право в очакващите ръце на нападателя.
— Моля да ме извините, господин Дьони — измърмори Аласдеър. — Насилието е нещо грозно, но наистина нямах друг избор.
Аласдеър издърпа загубилия съзнание мъж зад група портокалови дървета в най-отдалечения ъгъл на зимната градина. Там го сложи да легне и побърза да свали, не без известно затруднение — Пол Дьони се оказа по-тежък и мускулест, отколкото изглеждаше — черното му домино. Когато свали черната маска, се загледа за миг в черния силует. Притисна пръст към сънната артерия. Сърцето биеше равномерно, макар и не много бързо. Мъжът щеше да остане навярно един час в безсъзнание. Беше въпрос на минути да свали собственото си домино и маска и да ги навлече на Пол Дьони.
После отстъпи крачка от неподвижното тяло и премести няколко сандъчета с портокалови дръвчета, тъй че да го скрие още по-добре, след това се върна и зае мястото на Пол до прозореца.
Стъпи в сянката на пищно вечнозелено дърво и зачака Ема.
Ема се поколеба дали да остави Мария на грижите на камериерката. Бузите на приятелката й пламтяха, пулсът й препускаше учестено. Но Мария настоя Ема да се върне, да продължи да се забавлява.
— Не, не, скъпа, господин Дьони те чака. Ще е ужасно неучтиво просто да го оставиш да виси там — заяви тя и си спомни наставленията, които й даде Аласдеър. — Ще полежа тук на спокойствие, ще изпия успокоителното с малко вода, а камериерката ще запали ароматизирани таблетки, за да не ми прилошее отново. В добри ръце съм — заключи тя и се усмихна топло и смело на Ема.
— Би било просто безсърдечно да те зарежа тук и да мисля само как да се забавлявам — протестира Ема.
— Глупости. А сега изчезвай, скъпа. Главоболието ми само ще се засили, ако трябва да се карам с теб — заяви Мария в пристъп на великолепно вдъхновение.
Ема прехапа устна.
— Добре, тогава ще се върна и ще кажа на Пол… на господин Дьони… поправи се тя бързо, — че не мога да остана. После ще извикам каретата и веднага се прибираме в къщи. Какво ще кажеш?
Мария реши, че ако Аласдеър има нещо против, ще се погрижи за това сам. Досега беше следвала точно неговите инструкции.
— Добре, мила — каза тя отмаляло и затвори очи.
Ема остана за миг пред огледалото, да провери как изглежда. Една слугиня влезе с четка за коса и разреса буклите, обрамчващи лицето й. После закопча една от малките сребърни катарами, които придържаха доминото, и каза с усмивка:
— Така е добре, милейди.
— Благодаря — усмихна й се и Ема, хвърли още един колеблив поглед към легналата на канапето Мария и излезе.
Будоарът беше на партера, точно срещу вратата към зимната градина. Тя претича бързо по блестящия мраморен под и влезе в слабо осветената зимна градина.
Не беше сигурна какво е имал на ум Пол, когато предложи разходка сред самотните портокалови дървета, но допускаше, че се надява да издигне флирта им на по-високо равнище. Целувка можеше да се предвиди и Ема трябваше да признае, че отношението й към подобна перспектива не беше еднозначно. Откакто скъса с Аласдеър никой мъж освен роднините не я беше целувал и само като си помислеше за това, сърцето й почваше да бие учестено, а бузите й пламваха. Но дълбоко в себе си изпитваше и някакво отвращение. Да, може би наистина желаеше някой да я целуне, но беше ли този някой наистина Пол Дьони?
Смешно е да съм вътрешно толкова раздвоена, каза си тя. Нямаше мъж, когото би предпочела пред Пол. Беше си съставила план и сега щеше да се придържа към него. Лекият страх, който изпитваше, беше напълно естествен.