Отдалеч долитаха музика, гласове, стъпки, но тези шумове не означаваха нищо за нея. Едва забеляза мига, в който той излезе от нея. Едва осъзнаваше, че полите й се плъзнаха по краката й, че той отново я покри. Тя си почиваше, усещаше на челото си хладното стъкло на прозореца и камъка под ръцете си.
Знаеше, че е сама. Аласдеър си беше тръгнал. Тя бавно се изправи. Разсъдъкът й постепенно се проясняваше. Сега музиката й се струваше по-силна и проникваше в затворения свят на страстта. Гласове, стъпки, лакеи, които извикваха каляските.
Ема се оправи. Маската лежеше в краката й. Само след миг вече я беше нахлузила и завързала. Приглади още веднъж полите си и вече нищо не личеше. Само тя долавяше последиците от любовта — аромата, леко ускорения пулс, сладката роса след взаимно изживения върховен миг.
Тя излезе от зимната градина и заповяда да извикат каляската й. Държеше се както би го сторила и при нормални обстоятелства. После влезе в будоара.
Мария продължаваше да лежи на канапето, очаквайки със страх завръщането на Ема, която се забави повече, отколкото се предполагаше. Беше решила, че Аласдеър навярно иска да говори насаме с господин Дьони. Струваше й се нормално да предположи, че това е подразнило Ема. Но на Аласдеър явно не му харесваше, както впрочем и на Мария, как този емигрант си присвоява Ема.
Неспособна да сдържи повече любопитството си, веднага попита:
— Надявам се, че господин Дьони не е обиден от решението ти да се прибереш по-рано?
— Не — отговори Ема, — ни най-малко.
Мария беше разочарована. Мъж, който току ще е бил предупреден, сигурно би реагирал по някакъв начин. Но долавяше, че на Ема й се е случило нещо. Изглеждаше някак странно разсеяна и малко напрегната.
— Всичко наред ли е, скъпа?
— Естествено, Мария — усмихна й се Ема. — Трябва да призная, че и аз съм капнала. Каретата след малко ще е тук. Можеш ли да станеш?
— Вече съм много по-добре. — Мария стана храбро от канапето и посегна към шала и ветрилото. — Но ще се радвам все пак да се озова в леглото. Тези балове са толкова уморителни. Радвам се, разбира се, да те придружавам като твоя компаньонка, мила, но понякога си мисля, че бих предпочела да си остана на спокойствие у дома — добави най-искрено тя.
Ема сподави усмивката си. Подаде на Мария ръка и двете излязоха навън, на улицата.
Пол Дьони се свести в тъмната, изоставена зимна градина, когато шумът на бала отдавна беше стихнал и гостите се бяха разотишли. Седна и опипа внимателно тила си. Не можа да разбере дали е имало кръв, но напипваше голяма, болезнена цицина.
Кой? И защо?
Не намираше отговор и на двата въпроса. А после забеляза, че доминото и маската му лежат на пода до него. Бяха му ги взели… но защо? Кой би могъл да се възползва по някакъв начин от тях?
Беше толкова изтощен, че не намери отговор. Усещаше само как в него се надига дълбок, всепоглъщащ гняв срещу нападателя, но и срещу самия себе си, защото беше допуснал подобно нещо да се случи. Беше бесен при мисълта, че не е предвидил възможната опасност. Негова работа беше да внимава, дори при най-невероятни ситуации.
Ема сигурно се е върнала и установила, че го няма. Навярно се е запитала за причината. Трябваше да си измисли убедително извинение.
Той се надигна на колене и потисна стон, защото болката в главата беше много силна. Притисна доминото и маската към гърдите си и внимателно се надигна. Стана, олюля се и се озърна.
Къщата още беше осветена, само зимната градина беше тъмна. Слугите навярно вече почистват след бала, предположи той. Ще се смаят, ако видят сега как забравен гост се появява изневиделица откъм зимната градина, раздърпан и пребледнял. Пол упражняваше вече толкова отдавна избраната професия, защото никога не бе привличал към себе си ненужно внимание, дори това на презряната домашна прислуга.
Размисли, че сигурно има изход от зимната към лятната градина. Поразтъпка се насам-натам с несигурна походка и бе възнаграден, защото откри най-сетне една вратичка в задния край на зимната градина. Отвори я и се озова отведнъж на свежия студ на ранната утрин. Студеният въздух го съживи и мислите му се проясниха. Желязна врата откъм предната страна на градината водеше към улицата. Беше заключена, но улицата беше пуста и той успя да се прекачи незабелязан.
Запъти се по изоставените улици към Хафмуун стрийт. Дори пазачите вече си бяха легнали, а и кочияши вече не предлагаха услугите си.
Но пътят не беше кратък и мина цял час, преди той да се добере до дома си.
Груба ръка, сложена на рамото му събуди Луис. Седна сънен в леглото.