— Скъпа Ема, сигурна съм, че лорд Аласдеър ще проявява голямо разбиране — каза Мария и стана от креслото. — Освен това не бива ти да се тревожиш за финансите си. Толкова е… неженствено. По-добре е да предоставиш на мъж всички тези отвратителни подробности. Мъжете са много по-оправни в тези неща. Убедена съм, че скъпият Нед е знаел, че действа за твое добро… докато се омъжиш. — Тя се приближи към Ема и сложи ръка върху нейната. — Защо не полегнеш и не си починеш преди вечеря.
— Кога се е налагало да си почивам пред вечеря, Мария?
— Наистина никога — отговори дамата. — Но този следобед беше много напрегнат за теб.
— Подценяваш ме — заяви сухо Ема, а после се обърна към адвоката. — Е, сър. Имате ли отговори на въпросите ми? Колко широки са пълномощията, предоставени на лорд Аласдеър от брат ми?
Адвокатът потри устни с пръсти.
— Според характера на това попечителство, госпожице, той трябва да контролира всичките ви разходи — обясни колебливо. — Но за всичко останало имате пълна свобода.
— Господи, каква щастливка съм, значи. Следователно не съм задължена да искам съгласието му за брака си например? — попита тя саркастично. — Или за това, къде бих желала да живея?
Адвокатът поклати глава и от гласа му пролича колко е шокиран, когато отговори.
— Не, наистина не, лейди Ема. Пълнолетна сте все пак, нали.
Ема погледна, присвила чело, килима под краката си. С връхчето на синята си копринена обувчица заповтаря контура на шарката.
— Допускам, че няма възможност това завещание да бъде оспорено?
— Не, никаква, лейди Ема.
Ема кимна разсеяно.
— Бихте ли ме извинили, моля — каза тя равнодушно и тръгна към вратата за музикалния салон. Излезе и вратата се тръшна след нея.
— Ех, винаги съм твърдяла, че има доста странни маниери — заяви лейди Грантли, изсумтя и стана. — Ясно е, че при такова богатство предложения за женитба няма да липсват, независимо от маниерите й. Нека се надяваме, че няма да налети на някой авантюрист.
— Богатството й винаги е било голямо, но досега не е налетяла, госпожо — сложи я Аласдеър деликатно на място.
Лейди Грантли му хвърли подчертано пренебрежителен поглед.
— Ако не се лъжа, веднъж вече едва избягна сериозната опасност да стори тъкмо това. — И тя се понесе към вратата. — Ще се оттегля в покоите си. Мария, би ли ми пратила икономката. Искам да прегледам с нея менюто за седмицата.
— Мисля, че Ема вече го стори, лейди Грантли — отговори Мария.
— Ема вече не е господарка в този дом — изрече лейди Грантли и излезе величествено от стаята. Съпругът й се извини с поглед на Мария, после измърмори нещо за чаша бяло вино и я последва.
— Та така, значи — заключи Мария и на бузите й се появиха две тъмночервени петна. — Тъй, значи!
— Да, Мария, колкото по-скоро се преместите двете с Ема някъде другаде, толкова по-добре ще е за всички, така мисля — каза Аласдеър и се дръпна от библиотеката. — Той се усмихна на жената и доста строгият израз на лицето му изведнъж се смекчи. Саркастичните искрици изчезнаха от очите му и сега те гледаха топло, тънките му устни вече не бяха толкова безмилостно присвити. Той докосна рамото й. — Не ви препоръчвам да изпълнявате заповеди на графинята. Ако иска да говори с икономката, сама да я извика.
— Да… да, мисля точно така да се държа. — Мария кимна решително. — Господин Кричли, сигурна съм, че преди да си тръгнете, с удоволствие ще пийнете чаша вино. Бихте ли ме последвали… — Тя тръгна към вратата. Адвокатът събра книжата, поклони се на лорд Аласдеър и последва с бързи крачки домакинята.
Аласдеър се отпусна в едно дълбоко кресло, затвори очи и зачака. Предположи, че ще е Бетовен. Не се наложи дълго да чака. Първите тонове на пианото бяха тихи, почти колебливи, докато Ема се опитваше да даде израз на настроението си. После станаха по-силни и високи и той се заслуша в Кройцеровата соната.
Кимна доволен. Все още я познаваше толкова добре. Стана и отиде в музикалния салон. Дори да го беше забелязала, пианистката не се издаде. Аласдеър взе от инкрустирания полиран шкаф една цигулка и застана зад Ема. Сладките звуци на цигулката се сляха с тези на пианото, но Ема не му обърна внимание, докато пиесата не свърши.
Ръцете й още лежаха върху клавишите и последните звуци на сонатата бавно отзвучаха.
— Господи, как искам да не свирехме толкова добре заедно — изтръгна се сякаш вик от дълбините на сърцето й.