Какво ли бе станало с Пол Дьони? Дали Аласдеър го е помолил да му даде доминото и маската си? Глупости! Защо трябваше да го прави? Тя беше неговата награда. В тази мисъл нямаше суетност. Той искаше парите й и ако компанията й му харесва, ако тя наистина го привлича, беше само нещо като компенсация. Ема изобщо не си правеше илюзии. Но той не би отстъпил все пак на друг мъж позициите си на неин обожател. Не и Пол Дьони. Беше твърде силен, решителен и самоуверен, за да го направи.
Но тогава какво е направил Аласдеър с Пол Дьони?
Въпросът беше интересен, но все пак далеч не толкова важен като онова, което се случи между нея и Аласдеър. Ще си признае ли той този изблик на страст? Може ли чисто и просто да го отрече? И ако го стори, как трябва да реагира тя?
За кой ли път вече се питаше какво, по дяволите, го беше тласнало към такава постъпка? Ако е искал да й покаже, че ги свързва нещо неразривно, тогава… тогава беше успял.
Нямаше смисъл да го отрича. Но това не означаваше, че непременно много й харесва. Не й се налага покорно да го приеме. Променило ли се е изобщо нещо?
Всичко.
Ема се отметна назад, загледа се в тавана, в трепкащите сенки, които хвърляше свещта на нощната масичка. Беше си дала дума до празника на свети Валентин да си намери любовник. Аласдеър се бе погрижил тя да изпълни клетвата си.
Да, но по този начин беше разрушил напълно нейните планове. Вместо да се освободи от Аласдеър, оказа се, че той я е вързал за себе си с гордиев възел.
Тя сложи празната чаша на нощната масичка и се наведе да духне свещта. После дълго лежа будна, заслушана в пращенето и припукването на огъня, загледана очарована в златните му отблясъци.
Трябваше да поизчака да види какво ще направи Аласдеър от тук нататък. И да се съобрази с това.
Този мъж можеше да я подлуди от гняв, толкова дяволски непредсказуем е и толкова властен! Така беше нагласил цялата ситуация, че тя се оказа безнадеждно оплетена и трябваше да играе по свирката му. А проклетата му свирка свиреше музика, на която тя не можеше да устои.
Очите й се затвориха и тя заспа.
Аласдеър препусна на другата сутрин до Маунт стрийт и беше там точно на часа, определен за посещения. Приповдигнатостта, последвала любовната му игра с Ема, още не го беше напуснала. Почти не очакваше да я види отново. Да види как е. Тя е знаела, разбира се, че е той. С игричката си на непознат любовник не беше се опитал да я измами, това трябваше да е само нов, чудесен опит и за двамата. Познаваше толкова добре Ема, знаеше, че рискът да бъде разкрита, екзотичната ситуация, ореолът на тайнственост, мълчанието, всичко само ще разпали още повече страстта й, ще й подари възбудата, за която копнее. Той самият нямаше намерение да слага край на тази игра.
Той слезе от коня и подаде юздите на Джеми, който яздеше хубавата кобилка, която Аласдеър купи за Ема. Изкачи без да бърза стълбището до пътната врата и поздрави приятелски иконома, който му я отвори.
— Добро утро, Харис. Дамите в къщи ли са?
— Лейди Ема и госпожа Уидърспун са в салона, сър. Тази заран са си у дома, за да посрещат посетители. — Той пое шапката и камшика на Аласдеър.
— Някой вече да е дошъл? — попита Аласдеър, докато си сваляше ръкавиците.
— Херцог Кларънс, госпожите Джордън, лейди Далримпъл, лорд Ивърард и господин Дарси, сър — изреди Харис със задоволство имената на хора от каймака на обществото.
Аласдеър кимна. Беше доволен да свари Ема сред гости. Щеше да е по-малко изкушен да се преструва. След първата среща ще го прави по-лесно.
— Ще съобщя сам за идването си, Харис.
Ема стоеше в отдалечения край на салона и разговаряше с херцог Кларънс. Беше с гръб към Аласдеър, но щом той влезе в салона, усети как косъмчетата на тила й настръхват, а също и кожата на ръцете — като от електрически ток. Тя вдигна глава, погледна в огледалото над камината и очите й срещнаха тези на Аласдеър. Веднага се извърна, сякаш той не е видял, че го е забелязала как тръгва към Мария, за да я поздрави.
Значи е решил да продължи игричките си, каза си мрачно Ема. Сякаш нищо не било. Само че и нея я бива в тази игра. Престори се, че цялото й внимание е привлечено от херцога, който така се обърка, че загуби за миг нишката на разговора, втренчи се объркан в нея и задиша учестено под скърцащия си корсет.
— Нюмаркет, херцоже — подсети го учтиво Ема.
— А да… наистина. Конят ми, Нийдълпойнт. Вие разбирате от коне, милейди, и би ви доставило удоволствие да го погледате. Той летеше… летеше сякаш с криле. Като… като… — На леко почервенялото му чело се вряза дълбока бръчка. — Като онзи гръцки кон… не мога да си спомня как се казваше.