— Както гледам, проправяте си път в обществото, господин Дьони — поздрави го той с любезна усмивка.
— Да, благодаря. Принцеса Естерхази беше наистина много мила и готова да помогне — отговори Пол. — Даде ми и билети за Алмак. Имам намерение да отида довечера на този специален бал.
Учтивата усмивка си остана на устните на Аласдеър, въпреки че погледът му беше остър и пренебрежителен. Съседът му нямаше вид на съвсем здрав. Имаше тъмни сенки под очите, кожата му беше сякаш посивяла. Аласдеър се питаше дали господин Дьони е извикал пазачите, когато е дошъл на себе си в зимната градина. Ако беше така, значи историята за нападението, на което е станал жертва сред портокаловите дървета на бала с маски, все още не е станала известна. Но да извика за помощ и да потърси възмездие би било всъщност съвсем естествена реакция. Би било всъщност доста странно, ако не го е сторил.
— Надявах се да разбера дали лейди Ема има намерение да отиде на бала и да я помоля да запази един валс и за мен — каза Пол. — Но тя изчезна още преди на имам възможност да поговоря с нея. — Той си наложи една слаба усмивка, но и тя не прикри лошото му настроение.
— Дори да бяхте говорили с нея, това нямаше да ви помогне — заяви Аласдеър като човек, който знае какво казва. — Дори да има желание да танцува валс, в което се съмнявам, правилата на Алмак не биха допуснали тя да танцува с вас, преди да й бъдете представен като неин достоен партньор.
— О, не знаех. — Пол сви отчаяно рамене. — Толкова много правила… толкова неизречени условности. Лондонското общество е нещо много трудно за новодошлия.
Аласдеър се засмя в знак на съгласие и отново се накани да поеме по стълбата нагоре, но трябваше да спре още преди да е направил първата крачка.
— Лорд Аласдеър?
Той тутакси се обърна.
— Господин Дьони?
— Малко ми е неудобно — Пол докосна уста с върха на пръстите си. — Надявам се все пак, че няма да имате възражения, ако се опитам да бъда по-настойчив в ухажването на лейди Ема.
Само през трупа ми.
Аласдеър не го произнесе, разбира се, на глас. Вместо това заяви преспокойно:
— Бих предложил най-напред да се уверите дали Ема няма нещо против, господин Дьони. По закон от две години насам тя е вече напълно независима жена. На практика всъщност много по-отдавна, още от смъртта на баща й. Нейният брат не беше много строг настойник. Ще разберете, ако вече не сте го сторил, че Ема има винаги свое собствено мнение. — Той кимна за сбогом и продължи нагоре по стълбата.
Пол излезе на улицата свъсил чело. Беше му минало през ума, че не е изключено Аласдеър Чейс да има нещо против той да ухажва дамата. Двамата бяха свързани от общо минало, били са сгодени, а сега той беше управител на имотите й, освен това напрежението между тях беше съвсем очевидно. Но наред с това имаше и моменти, когато двамата явно добре се разбираха. Ако сега отношенията им са като на добри приятели… или като на хора, които някога са се обичали.
Беше установил вече, че дамата не е неопитно момиченце. Дали пък тя и лорд Аласдеър не са споделили предварително брачното легло?
Ако отхвърленият любовник продължава да въздиша по своята дама, сигурно можеше да има и нещо против нови ухажори. Нищо чудно той да стига и дотам да удря евентуални бъдещи любовници по главите, за да им попречи да се усамотят с дамата.
Въпреки всичко Пол не можеше да си представи, че спокойният, елегантен лорд Аласдеър може да направи нещо толкова грубо. Не беше проявил и сянка на смущение в присъствието на жертвата си. Окото му не бе мигнало, докато изслушваше въпроса на Пол. Не, невъзможно беше. На въпроса за нападението можеше да се задоволи, разбира се, и с толкова прост отговор като мъжка ревност, но Пол усещаше дълбоко в себе си, че не е така, че някой го преследва.
Ема се върна в салона след двайсет минути. Появата й предизвика нескрито възхищение в очите на мъжете, младите дами я гледаха със завист, а майките им присвиха устни.
— Лейди Ема, това е най-модната рокля за езда, която някога съм виждал — заяви Джорж Дарси с нескрито възхищение.
— Наистина, милейди, ще накарате всички млади дами да пребледнеят от завист — присъедини се и лорд Ивърард. — Това истински еполети ли са?
— Да, да, много е шик, нали? — засмя се весело Ема. — Но най ми харесва тази военна шапка. Влюбих се в нея още щом я зърнах и веднага разбрах, че трябва да я имам.
— Не всяка жена може да носи такова нещо — каза сериозно Джордж. Както и неговият приятел, лорд Аласдеър, и той беше познавач в областта на дамската мода.