— Тя има ли си име? — попита Ема след известно време, когато вече беше сигурна, че е овладяла кобилата.
— Аз поне не зная — отговори Аласдеър. Той яздеше врания си кон до кобилката, готов да се намеси, ако Ема изпита нужда от помощта му. Знаеше, че намесата му би я разгневила, но знаеше също, че неговите ръце са по-силни от нейните, а червената кобилка не е типичен кон за жена. Беше твърде темпераментна. Почти колкото ездачката, помисли си той и леко се усмихна. Добре ще си подхождат тези двете.
— В такъв случай ще я нарека Лястовица — реши Ема и дръпна по-силно юздите, когато някакъв излязъл извън контрола впрегнат в двуколка жребец прояви интерес към червеникавата кобилка.
Джентълменът, който управляваше двуколката, дръпна юздите и яко изруга, когато жребецът му стана неспокоен, а после се вдигна с цвилене на задните си крака.
Аласдеър протегна инстинктивно ръка да хване мундщука на кобилата, но Ема му хвърли толкова гневен и див поглед, че той се дръпна с жест на извинение. Ема успокои кобилката, като я потупа по шията и й каза нещо много мило. След което кобилката мина в тръс покрай цвилещия жребец с израз, който при човек би могъл да се нарече високомерен.
Собственикът на двуколката, джентълмен с яркожълт жакет и вратовръзка вързана толкова високо, че едва можеше да движи глава, се зазяпа в Ема, докато тя препусна покрай него и си позволи дори да вдигне монокъла, за да я разгледа още по-добре.
— Вулгарен тип! — нахока го набързо Ема.
Джентълменът се изчерви и свали монокъла.
— Конят ви… моля — каза измъчено Аласдеър, докато отдръпваше Феникс от жребеца, който продължаваше диво да рита.
Джентълменът дръпна коня си назад и той се изправи още веднъж на задни крака. Аласдеър накара Феникс да си продължи по пътя, без изобщо да се озърта.
— Въпреки темперамента си твоята Лястовица е добре обучена — каза той, когато отново се изравни с Ема.
— Държанието й е великолепно — съгласи се възторжено Ема. — А муцуната й е толкова мека.
— Радвам се, че моят избор ти допадна — отговори сериозно Аласдеър.
Ема само тихичко се засмя. Свежият януарски ден беше толкова хубав, удоволствието да язди толкова съвършен кон така всепоглъщащо, че не изпитваше от ездата друго освен безпределна радост.
Когато стигнаха в парка Ричмънд, Аласдеър веднага насочи Феникс към една от по-тесните, обрасли с трева пътеки за ездачи, която се виеше сред дърветата успоредно с по-широките пътища, по които коли и ездачи прекосяваха парка.
Ема го следваше и те продължиха в спокоен тръс, докато стигнаха една поляна, от която широк път водеше към няколко дървета в далечината.
— Е, хайде — насърчи я Аласдеър. — Изпробвай я.
Ема огледа пътя. Червената кобила вдигна глава и задуши въздуха. Беше неспокойна.
— Давай, Ема.
Тя го погледна хитро, после отпусна юздите на кобилата. И се понесе с нея по широкия път.
Аласдеър изчакваше и я наблюдаваше критично. После поклати възхитено глава.
— За бога, тя наистина знае да язди! — изсумтя той. После шибна Феникс да почне преследването и враният кон препусна в галоп подир червената кобила.
Ема чуваше Феникс зад себе си. Тя се наведе над шията на Лястовица и й зашепна окуражаващи думи. Кобилката ускори бяг. Ема се засмя и се озърна да види Аласдеър. Феникс я настигаше, сега неговият бяг беше в синхрон с този на кобилата.
Аласдеър се засмя, белите му зъби проблясваха, в очите му сияеше възхищение. Галопираха един до друг, докато Ема не усети, че кобилата се уморява. Тя дръпна юздите и я накара да премине в тръс.
Аласдеър също успокои Феникс и двамата продължиха вече в тръс пак редом, под голите клони на дъбовете и брезите, като се наслаждаваха на спокойствието и отдалечеността от лондонската суетня. Там човек не можеше да пристъпи извън дома си, без някой да го види.
Въпреки че бяха минали вече три години, откакто яздиха за последен път заедно в Ричмънд, Ема веднага позна пътя, който Аласдеър беше избрал. Беше на времето един от любимите им маршрути, защото по него рядко минаваше някой. Когато Нед идваше с тях, тримата прекарваха понякога цял ден под тези дървета, без да срещнат жива душа.
Когато осъзна колко са сами и че усамотението им не бе нарушено дори от далечни гласове, усети дълбоко в себе си известно напрежение. Беше очакване, разбра тя, някакво топло чувство, което я поглъщаше цялата. Тя позволи на Лястовица да продължи в тръс, защото се надяваше лекият ветрец да охлади бузите й, да й помогне да подтисне нежелания хаос на възбудата обзела тялото й.