Но движенията на коня не й помогнаха. Въздействието им беше по-скоро обратното.
— Хей, накъде си се забързала? — попита Аласдеър до нея.
— Мисля, че ще завали — изтърси Ева първото, което й мина през ума като оправдание за бързането. Закова поглед в пътя пред нея.
Аласдеър погледна към небето.
— Май имаш право — каза той и посочи плътните сиви облаци. — Наистина изглежда доста заплашително там, горе. По-добре да си потърсим подслон, преди небето да се разтвори. — Той обърна коня и препусна между дърветата.
Ема го последва, благодарна, че нещо я разсея. На Лястовица дърветата май не й харесваха. Тя се движеше сред тях с израз на отвращение и Ема трябваше да използва цялото си изкуство да убеждава и здраво да държи юздите, за да я накара да мине през тясното пространство между две редици тополи.
Излизаха от гората, когато заваляха първите капки дъжд. Пред тях имаше малко, обрасло с трева хълмче, увенчано от имитация на гръцки храм.
Аласдеър го посочи с камшика.
— Ще се подслоним там, докато премине най-силният дъжд.
— Ако изобщо премине — каза Ема и усети да я обзема ужас. — Не взех поне едно наметало.
— Като се скрием от вятъра, вече няма да е толкова студено — каза той и препусна с Феникс нагоре по хълма.
Студът беше поохладил въодушевлението й, установи Ема с някак навъсено чувство на облекчение и тя бързо го последва.
Аласдеър стигна с коня зад храма, под закрилата на няколко дървета. Той се спеши, после се обърна към Ема.
— Слез тук от коня и изтичай в беседката. Аз ще се погрижа за конете. — Той вдигна ръце, обгърна кръста й, вдигна я от седлото.
Ема усети как кожата й настръхва от допира му и за секунда погледите им се озоваха в плен един на друг. Нямаше никакво съмнение, че в блясъка на зелените очи на Аласдеър се чете желание и сега Ема изпита облекчение при мисълта, че не само тя усеща толкова тревожната възбуда.
— Влез вътре — каза Аласдеър и гласът му прозвуча странно дрезгаво.
— Първо ще се погрижа за Лястовица.
— Не, няма да го направиш. — Той я обърна към себе си, сложи ръце на раменете й. — Побързай да се скриеш от вятъра. — Той се опитваше гласът му да звучи весело, но дрезгавината не беше изчезнала. Той я побутна леко да върви, а после я чукна с камшика по дупето. — Хайде, тичай, Ема.
При други обстоятелства Ема щеше яростно да протестира срещу подобно бащинско наставление, но сега разбираше какво се опитва да скрие Аласдеър… твърде добре разбираше. Остави го без дума повече и изтича в храма.
Аласдеър си пое шумно въздух. Невъзможно беше да продължи тази игра. Беше ужасно възбуден, ако беше сложил ръце на кръста й.
Той се обърна към коня и искрено се надяваше, че като се залови за юздите, като почне да разхлабва седлата и да връзва конете, ще се успокои. Стараеше се да насочи мислите си към онова, което върши, но го вършеше автоматично. Готов да последва Ема в храма, вече се чувстваше по-добре.
Той отвърза цилиндричната кожена кутия, закрепена за седлото, метна я през рамо и изтича на сушина под храма, преди поройно да завали.
Ема беше застанала между две колони и гледаше как дъждът обхваща всичко наоколо. Когато Аласдеър влезе в беседката, тя се обърна и като зърна кутията, вдигна високо вежди.
— Какво е това?
— Провизии — каза той и сложи кутията на каменна пейка, далеч от дъжда. — Помислих, че може да ни се наложи малко да се подкрепим, донесъл съм вино, сирене, студено пилешко. Хляб. — И той подреди всичко това на пейката.
Много изгладняла, Ема с удоволствие се поприближи. Малкото пиршество беше стопило напрежението между тях.
— Донесъл си даже и чаши — забеляза тя учудена.
— И салфетки, милейди. — Той извади бяла ленена салфетка. — Хайде, заповядай, седни. — Посочи пейката до трапезата, а когато тя седна, сложи салфетката на скута и с изисканата сръчност на келнер в „Пантеон“.
Ема не можа да се сдържи да не се разсмее. Дъждът барабанеше по покрива и плющеше между колоните чак в храма, но те бяха достатъчно навътре, за да останат сухи, въпреки че иначе беше студено и безрадостно. Всъщност щеше да е безрадостно, помисли си тя, но с чаша вино в едната ръка и пилешка кълка в другата се чувстваше твърде и твърде добре.
Аласдеър беше седнал на другия край на пейката, трапезата беше сложил между тях и сега тъкмо си вземаше хляб и сирене.
— Е, какво мислиш за нашия френски емигрант, господин Дьони? — попита той сякаш между другото.
— Какво да мисля за него? — попита тя и си избърса пръстите в салфетката. Всеки нерв, всеки мускул на тялото й беше напрегнат. Този внезапен въпрос не беше ли прелюдия към истината?