— Знам ли, но както гледам, компанията му май ти харесва. — Аласдеър отпи от виното и я наблюдаваше над ръба на чашата.
— Това престъпление ли е?
— Не, но той преследва богати наследнички.
— Това ми е ясно — заяви тя сухо. — Не бива да се боиш, Аласдеър, нямам прекалено високо мнение за собствената си притегателна сила.
— А, ще ти се да слушаш комплименти, така ли? — попита той тихо и веселият му поглед спря на лицето й. В този поглед се таеше още нещо, нещо много по-тревожно.
Тя се изчерви.
— Не, разбира се, че не. Зная със сигурност, че що се отнася до теб няма на какво да се надявам.
— Не съм сигурен — отрече спокойно той. — Мисля, че съм в състояние да ти направя няколко комплимента. — Той протегна ръка и хвана с два пръста брадичката й. Погледът му беше приковал нейния и на устните му се бе появила лека усмивка. — Например, че имаш прекрасни очи, а устните ти имат чудесната способност да се извиват толкова хубаво нагоре. А във вдлъбнатините под скулите ти сякаш винаги лежи сянка, поради което често приличаш на…
— О, престани — прекъсна го Ема и отдръпна лице. — Не бъди толкова гаден!
— Но, сладка моя, това наистина не е начин да се приемат комплименти — заяви той с престорена сериозност. — Би трябвало да се усмихнеш, да се изчервиш и може би дори да сведеш смутено поглед, а това, че ме ругаеш, сякаш съм те обидил, наистина не е правилно.
Ема се опита да скрие усмивката си, но ъгълчетата на устните не я послушаха.
— Така е вече по-добре — насърчи я той. — Можеш спокойно да ми се подиграеш. Няма да се обидя.
— Наистина си ужасен — заяви рязко Ема и посегна към чашата си. — Дъждът още ли не е спрял? Конете сигурно се чувстват ужасно.
Аласдеър не обърна внимание на забележката й. Посегна и взе чашата от ръката й. Лицето му вече не беше весело. Той се наведе напред и взе лицето й в двете си ръце. Погледът му беше много сериозен и много проникновен, когато се взря в очите й.
Настъпи мълчание, което трая сякаш цяла вечност. Ема можеше да чуе ударите на сърцето си, можеше да усети топлия му дъх на лицето си. Имаше чувството, че тялото й е заключено в някакъв кристал, който може всеки миг да се разчупи.
Аласдеър прекъсна най-сетне мълчанието.
— Е, Ема? — каза той и връхчетата на пръстите му загалиха нежно лицето й.
Какво я попита? Всъщност знаеше вече. Не отговори, само продължи да го гледа в очите и чакаше да види какво ще направи по-нататък.
Усмивката му стана още по-смутена.
— Какво трябва да кажа, Ема?
Играта е свършила, разбра тя с известно облекчение, но и потръпна леко от страх. Реагира колебливо.
— Какво си му сторил на Пол Дьони?
— О! — Смехът му стана още по-неуверен. — Наистина ли трябва да ти кажа?
— Да.
— Е, щом наистина искаш да знаеш, фраснах го с една нимфа от месинг по главата.
— Какво си направил? — попита шокирана Ема. — Какъв ужас, да сториш такова нещо на клетия човек.
— Ами, беше ми се изпречил на пътя — обясни Аласдеър, сякаш се оправдаваше. — А нямах време за други, по-изтънчени мерки. — Връхчетата на пръстите му се плъзнаха към устните й, прокара ги нежно по тях, докато те почнаха да потрепват от докосването му.
— Той знае ли, че ти си го повалил?
— Божичко, надявам се, че не. В противен случай щеше да ме извика на дуел. — Гласът на Аласдеър звучеше така, сякаш наистина подобна перспектива го ужасява. — С пистолети или с къси саби на разсъмване — за мен това никога не е звучало като многообещаваща перспектива.
Аласдеър беше безпогрешен стрелец и великолепен фехтувач, тъй че Ема не обърна внимание на думите му.
— Било е варварщина да направиш подобно нещо — заяви тя.
— Твърде е възможно — съгласи се Аласдеър. — Но аз просто не понасям този тип. Пък и се боя, сладка моя, че не бях готов… не бях готов… да гледам отстрани как взимаш Пол Дьони за свой любовник. Не съм готов и да гледам безучастно как сключваш брак с човек, който се интересува само от зестрата ти. Тъй че… — Той сви рамене. — Какво друго можех да направя?
— Нямаш право — заяви, потискайки гнева си Ема, — нямаш право да се разпореждаш с моя живот както на тебе ти харесва, Аласдеър.
— Грешиш — отговори той с лукав израз в очите. — Имам намерение да определям живота ти само както на тебе ти харесва. — Устните му бяха толкова близко до нейните, че Ема скочи с ядни думи от пейката.
Тя се отдалечи от него, сякаш имаше желание да го изпъди. Облегна гръб на една колона и сега изглеждаше като хванато натясно животно, поне така си помисли, свъсил чело, Аласдеър.