Мъж от нощната стража, понесъл на висок прът фенер, излезе от една тъмна пряка, ботушите му бяха целите в кал. Той зърна двамата мъже и хвана по-здраво пръта. Богобоязливи граждани, които не замислят нищо лошо, не се разхождат в тъмна нощ по улиците. Виж, каляските са друго нещо, съвсем различно от хора тръгнали пеш.
— Господа, накъде сте се запътили по това никое време? — попита ги грубо той.
Пол беше в лошо настроение. Този ден го бяха унизили на два пъти. Първо с нападението предишната вечер, после го стори още веднъж Ема Бомон. Но дори ако това, че тя го отблъсна, не промени плановете му, гордостта му се оказа все пак дълбоко наранена.
Стражът направи крачка към тях. Беше грешка. Краят на кожената примка изсвистя във въздуха и обгърна шията на мъжа. В същия миг Пол вече беше зад него, хванал свободния край на ремъка, и го задърпа.
Само за секунди всичко беше приключило. Мъжът се строполи на земята, фенерът му се строши, а изтеклата газ се запали.
— Хайде да изчезваме, Луис — Пол сочеше пренебрежително тъмната пресечка, от която беше дошъл нощният пазач. Той стъпка пламъците, после ритна съскащия фенер в калната канавка.
Луис извлече мъртвото тяло до пресечката, облегна го на една стена и то се сля с калта под него. Щяха да го открият в някой от близките дни и щеше да е само едно убийство в повече сред многото неразкрити престъпления в крайните улички на града. Щеше да предизвика само свиване на рамене по адрес на некадърната градска стража.
— Ей, Паоло, това необходимо ли беше? — измърмори Луис, когато се върна.
Паоло сви кожената примка и я пъхна пак в джоба.
— Ядоса ме. Просто реших да го направя — заяви той и сви рамене. После продължи да върви и Луис побърза да го настигне.
Не, умен човек, не би се захванал с Паоло. Наистина.
Не срещнаха друга пречка и свиха в Маунт стрийт тъкмо когато облаците скриха много навреме месечината.
— Боговете са благосклонни към малката ни авантюра — отбеляза Пол. Усещаше облекчение, сякаш тежък товар му се беше смъкнал от гърба.
— Оттук — Луис го заведе в уличката между къщата на Ема и съседната. Голите клони на брезата се бяха надвесили над оградата. Луис остави куфарчето на земята, покатери се с учудваща ловкост на стената и изчезна сред клоните на дървото.
— Някъде да свети? — извика тихичко Пол.
— Не, къщата е тъмна като гроб — отговори Луис, после си помисли, че сравнението му е неподходящо в светлината на онова, което бяха замислили. — Хвърли ми куфара.
Пол го хвърли високо, Луис го хвана, после го пусна от другата страна на зида. След това скочи от дървото върху меката пръст.
Пол беше прескочил стената, още преди Луис да успее да се изправи. Загледан в тъмната къща, той се остави тя да му въздейства.
— Стаята на жената е отпред. Но тя сигурно има и будоар или гардеробна. Ще търсим най-напред там.
Той изтича приведен през ливадата до стъклената врата на музикалния салон, после отстъпи встрани, за да може Луис да си върши работата. Ставаше ли дума да се влезе в някоя къща с взлом, Луис беше експерт.
— Сложили са резе — обясни Луис и неволно се ухили. — Трябва да счупя най-горното стъкло и оттам да дръпна резето.
— Ами хайде, побързай. — Пол погледна нетърпеливо към горните прозорци. Наближаваше три часът сутринта. По това време никой нямаше да е буден.
Луис намаза сиропа на хартията и я залепи за стъклото. Вдигна лома и удари с него покритото с хартия стъкло. То се счупи почти безшумно, а натрошените парчета останаха залепени със сиропа. Луис дръпна внимателно хартията и я пусна на земята. После посегна през отвора и дръпна резето. Трябваше му само минута, за да се справи със слабата ключалка и вратата на музикалния салон се отвори.
Сега Пол пое ръководството. Той се промъкна през салона до отворената врата към коридора, а от там в антрето. В един аплик гореше свещ и пръскаше достатъчно светлина, за да се види извитата стълба.
Той кимна на Луис, застанал точно зад него и продължи. Промъкваше се покрай стената и напредваше безшумно. В къщата цареше тишина. Той изкачи бързо стълбата, като внимаваше някое стъпало да не изскърца, после се изкачи на пръсти, все покрай парапета чак догоре. Луис внимаваше много да стъпва на същите места като него.
Вече горе на площадката Пол спря, за да се ориентира, като се ослушваше за най-слабия шум. Коридорът се разклоняваше надясно и наляво. Трети коридор водеше към стаите в задната част на къщата. Но те не го интересуваха.
Горе, до самата стълба, имаше голяма двукрила врата. Той си представи прозорците, които Ема му показа от улицата и бързо съобрази, че тя спи зад тази врата.