— Не го улучих! — извика ядосано и изтича към прозореца. Пушката му можеше да стреля само веднъж и той гледаше с безпомощен гняв пъргавия мъж, който се спускаше по улука.
Ема застана до него.
— Харис, извикайте хора, нека го преследват! Опитайте се да го хванете в уличката.
Харис излезе тичешком от стаята и взе да реве заповеди на слугите, които се тълпяха в коридора.
Ема се наведе колкото можеше по-ниско от прозореца и се опита да разпознае бягащия човек. Но той скоро се сля със сенките. Страничната врата се отвори и лъч светлина проряза тъмнината и сянката. Човекът се наведе пъргаво, за да се изплъзне от лъча. Но в същия кратък миг тя откри още един човек, хукнал надолу по уличката. Сигурно съучастник.
— Миличка… о, мила моя, какво се е случило? — Мария се появи на вратата на гардеробната, нощната й шапчица се беше килнала над редица книжни ролки, беше боса, наметалото висеше, отворено, над нощницата. — Пожар ли има? — попита тя със широко отворени от ужас очи.
— Не, крадци — обясни й Ема и се учуди, че е толкова спокойна. Тя продължаваше да стои наведена над перваза, вперила очи в уличката. — Изтичаха към конюшните — извика тя на хората долу.
— Господи, божичко! Могли са да те убият в леглото. — Мария се строполи в шезлонга и сложи ръка на гърдите. — Мисля, че ще припадна.
— Изчезнаха — каза разочаровано Ема и се дръпна от прозореца. — Ако успеят да стигнат до конюшните, нашите хора няма да ги настигнат.
Тя се огледа в гардеробната.
— Питам се дали са взели нещо.
— Трябва да пратим да извикат лорд Аласдеър — заяви Мария с необичайна за нея решителност. — Той ще знае какво трябва да правим.
— Едва ли можем вече да направим нещо — възрази малко разсеяно Ема. Тя преглеждаше отворените преградки на бюрото си.
— О, госпожо, откраднали ли са ви бижутата? — дотича при тях Тилда.
— Мисля, че не са — отговори Ема. Ковчежето й с бижутата си стоеше отворено на скрина. — Не ми прилича изобщо да са се приближавали към него.
Тя се взря в плота на бюрото, присви чело и се запита какво всъщност не си беше на мястото.
— Взели са кутията ми с писмените принадлежности! — възкликна тя смаяна. — Но защо ли? За какво ли им е изтрябвала? Та тя е много стара и неугледна.
— Ще кажа на Харис да прати някого да извика лорд Аласдеър. — Мария стана и се уви по-плътно в наметалото.
— Недей, не ставай смешна, Мария! — викна й гневно Ема. — Излишно е да го вдигат от леглото. Сега и без туй нищо не можем да направим, можем само да затворим вратата на конюшнята, след като конят е избягал.
— Влезли са през музикалния салон, лейди Ема — докладва Тилда. — Господин Харис смята, че са се прекачили през зида откъм къщата.
— Все ми е едно какво ще кажеш, Ема, но в това положение ни трябва мъж, който знае какво се прави в такива случаи — заяви Мария. — Веднага ще пратя някого при Аласдеър. Той е твой управител. Към кого другиго можеш да се обърнеш? — И с тези думи тя измарширува от стаята.
Имаше времена, когато доверието на Мария в по-големите способности на мъжете изобщо не я веселеше, помисли си ядосано Ема. Тя не желаеше за нищо на света Аласдеър да се появи сега в дома й.
Спомни си какво чу в будоара у Алмак и гневът и болката й се оказаха и сега не по-слаби. Въпреки че изобщо не можеше да проумее защо всичко това й се бе отразило толкова зле.
Тя прокара ръка по челото си, разтри си слепоочията. Все още се усещаше като замаяна, мислите й идваха сякаш отдалеч, а устата й беше съвсем пресъхнала. Тя поразтри шията си и свъси силно чело. Нещо не беше наред… впрочем нищо не беше наред. Да бъдеш посетен посред нощ от крадци, не е, разбира се, много весела случка. Но в цялото произшествие имаше нещо, което някак не се връзваше.
— Лейди Ема, долу изглежда нищо не е пипнато. — Харис влезе в стаята, навлякъл халат върху нощницата. — Като се изключи строшеното стъкло на музикалния салон. Но среброто изобщо не е докосвано. — Той сви объркан рамене. — Има куп неща, които крадци биха могли да отнесат, но не виждам нещо да липсва.
— Защо са влезли тук? — Ема поклати глава. — И защо са отнесли кутията ми с писмените принадлежности?
— Изпратих един лакей при лорд Аласдеър — каза Харис, явно убеден, както и Мария, че всичко ще се изясни и ще си дойде на мястото, стига Аласдеър да се появи.
— Не разбирам какво общо има лорд Аласдеър с всичко това. Или какво би могъл да предприеме сега — сопна му се Ема. — крадците отдавна избягаха и най-добре ще е да се върнем в леглата си, а утре заран да извикаме детективите от Боу стрийт.
— Да ви донеса ли чай, лейди Ема? — предложи угрижена Тилда.
— Бих предложил капка уиски — обади се Харис. — Заради шока.