— Не съм в шок — отсече Ема, после дълбоко въздъхна. Разбирам, че всички се опитвате да ми помогнете. — Да, Тилда, моля те, с удоволствие бих изпила чаша чай.
Когато Кранам го събуди с новината, че е дошъл лакей от Маунт стрийт, първата мисъл на Аласдеър беше, че неразположението на Ема се е развило в сериозно заболяване. Вече беше скочил от леглото и още полусънен изтича в салона, където го чакаше вестоносецът.
— Какво се е случило? Как е лейди Ема? — попита той припряно и съблече нощницата. — Кранам, къде ми е ризата? По-бързо, човече!
— Мисля, че е добре, сър. — Лакеят пристъпваше нервно от крак на крак.
Аласдеър пое ризата от Кранам. Държа я, още гол, един миг в ръка, вперил очи във вестоносеца, сякаш онзи си беше изгубил ума.
— Ами тогава ми обяснете, моля, какво правите тук? — попита той и навлече ризата презглава.
— Господин Харис ме прати, сър. Госпожа Уидърспун му нареди да го направи — обясни лакеят подробностите до последните дреболии.
Аласдеър подаде глава от яката на ризата, косата му беше разрошена, зелените му очи сърдити. С онази търпелива учтивост, от която на Кранам му полазваха мравки по гърба, попита:
— Дали няма да искам прекалено много от вас, ако ви замоля да ми обясните съвсем точно, защо ме измъквате от леглото ми… той погледна към стенния часовник — в четири часът сутринта.
— Имаше обир, сър.
— Какво? — Аласдеър, който тъкмо се канеше да нахлузи панталона, остана да стои на един крак. Изразът на иронично снизхождение изчезна от лицето му. Сега будните му, искрящи очи бяха вперени в лакея.
— Това трябваше да ви съобщя, сър — заекна лакеят. — Крадци… влезли са в къщата с взлом, през музикалния салон.
— Какво са отмъкнали… не, няма нужда, откъде ще знаете… Кранам, Джеми да ми доведе коня… не, много ще ме забави. Тръгвам пеш. — Той седна, за да си обуе чорапите и ботушите. — Някой друг да е видял крадците?
— Харис и лейди Ема, сър. Ние хукнахме подире им, но те ни избягаха, през конюшните.
— Раниха ли някого? — Аласдеър навлече връхната дреха и си каза, че Ема не може да е болна, щом преследва крадци.
— Не, сър. Харис стреля по единия от тях, ама той избяга.
— Улукът, значи?… Добре, добре стига. Ще науча подробностите на Маунт стрийт. — Аласдеър вече беше излязъл от стаята, но успя да каже през рамо: — Кранам, пратете Джеми на Маунт стрийт и му кажете, да доведе и Сам, новият коняр на лейди Ема.
Десет минути по-късно вече беше на Маунт стрийт и тичаше по стъпалата към къщната врата, която веднага му отвориха.
Харис, който беше облякъл междувременно черната си униформа, го поздрави със сериозно достойнство.
— Лорд Аласдеър, страхотен театър се разигра тук.
— Това вече го чух. — Аласдеър влезе в хола. — Какво са откраднали?
— Доколкото успях на установя, нищо, сър. Тъкмо това е гатанката.
— О, Аласдеър, толкова се радвам, че сте тук. Ема не искаше да ви безпокоим… според нея и вие нищо няма да можете да направите. — Мария слезе бързо по стълбата и намести бонето, което още прикриваше навитата й коса. — Но мен толкова ме е страх. Сърцето ми бие като барабан. Къща без мъже, е, да знаете, толкова уязвима.
— За бога, Мария, тази къща е пълна с мъже — долетя отгоре нетърпеливият глас на Ема. — Нали си имаме Харис и дузина кадърни лакеи.
Тя слезе до средата на стълбата, погледът й обгърна Аласдеър и тя заяви хладно:
— Изобщо не беше необходимо да пращат да те викат, сър. Можеш веднага да се прибереш вкъщи и да се върнеш в леглото.
Какво беше пък това сега? Бяха изминали няколко дена, откакто чу за последен път този тон, размишляваше Аласдеър. И този поглед на хладно равнодушие отдавна не беше му отправяла. Но за всичко това в момента нямаше време.
— Къде бяха крадците? — попита спокойно.
— В гардеробната на Ема — осведоми го Мария. — Представете си само. Ема спеше в съседната стая. Можело е всичко да се случи.
— Но не се случи — изръмжа Ема. — Аз се събудих, вдигнах всичко живо на крак, онези избягаха и единственото, което липсва, е старата ми кутия с принадлежностите за писане. — Тя се обърна, готова да изкачи отново стълбата.
— Казваш, че са взели кутията ти с принадлежностите за писане, така ли?
— Да. Виж какво, капнала съм, та ако благоволите да ме извините… — повтори тя.
— Прощавай, Ема, но за съжаление всичко това не е толкова просто — каза Аласдеър и бързо изкачи стълбата. — Ела, искам да поогледам гардеробната ти. — Той я прегърна през кръста и почти я изнесе през последните три стъпала.
Ема долови веднага потиснатото му раздразнение. В погледа му се четеше решителност, каквато досега не беше виждала, а устните му бяха здраво стиснати. Това заглуши тутакси възраженията й и тя му позволи да я върне в гардеробната.