Смехотворно прост план, като се изключи това, че не беше сложил лорд Аласдеър в сметката. Впрочем нямаше да има нищо странно и ако Пол помоли Аласдеър Чейс да му отстъпи мястото си в колата. Така де, лейди Ема си търси съпруг или поне обществото смята, че е така. Тя все още избираше между много поклонници. Да ги удостоява с внимание, беше част от играта, в която участваха всички.
Пол излезе от храста и бавно се заразхожда, наблюдавайки зорко редицата от коли, които кръжаха по алеите на парка. Но колата на лейди Ема не се върна.
Мина близо четвърт час, преди той да се убеди, че не греши. Изруга тихо под нос, излезе от парка и махна на една наемна кола.
Стигна все пак навреме до Маунт стрийт, за да открие Мария Уидърспун, която се качваше на някаква натоварена кола. Една камериерка я следваше с ковчеже за скъпоценности. От Ема нямаше и следа.
Пол почука на стената, която го отделяше от кочияша и мъжът спря конете. После се обърна и извика през прозорчето:
— Тука ли искате да слезете?
— Не, изчакайте, докато не ви кажа да продължите.
Кочияшът сви рамене, облегна се на седалката си и извади стар брой на „Газет“. Опрял ръка на отворения прозорец, Пол наблюдаваше сцената пред къщата на Ема.
Кочияш, придружаващи ездачи, планина от багаж — всичко подсказваше, че се подготвя дълъг път.
Но Ема не беше тук, само компаньонката и камериерката.
Ема се разхождаше с двуколката си из парка в заедно с Аласдеър Чейс.
Пол се почеса по брадичката. Ако ще заминава, защо е тръгнала преди това да се разхожда из парка?
Ами много просто — за да заблуди относно пътуването си всеки, който се интересува от това какво прави.
Задигайки кутията за писмени принадлежности, той беше издал какво именно търси. Онези двамата са предположили, че сега, докато те се разхождат из парка, никой няма да се заинтересува от къщата. Ако успеят да напуснат Лондон, без някой да ги последва по петите, щеше да е почти невъзможно Ема да бъде открита. Шосетата, извеждащи от Лондон, са безброй и се разклонят във всички посоки. Възможните цели са разнообразни като цветовете на дъгата. Пощенската кола потегли. Пол се наведе през прозореца.
— Последвайте онази кола.
— Накъде? — попита кочияшът и сгъна вестника.
— Ако знаех — сопна му се Пол — нямаше да се налага да я следвате.
Ема подкара двуколката през Къмбърланд гейт в северната част на Парк стрийт и продължи на север по Холоуей роуд. На поста за шосейни такси на Айлингтън Спа Сам скочи от колата, за да купи билетите, с които щяха да ги пропуснат през следващите три поста.
На Аласдеър най-сетне му писна.
— Ема, това мълчание докато стигнем в Потърс Бар ли ще продължи?
— Нямам какво да ти кажа.
— Напротив, имаш — каза натъртено той. — Нали виждам как просто се задушаваш от онова, което би искала да кажеш. Нещо те човърка и мисля, че ще е по-добре да се освободиш от него, преди да те е погълнало цялата.
Сам скочи отново на мястото си, а Ема подкара конете. От една страна, много й се искаше да му хвърли всичките си обвинения в лицето. Искаше да го види объркан и смутен. Искаше да го чуе как пелтечи някакво извинение или как отрича всичко, въпреки че едва ли щеше да успее да я убеди.
Да, но от друга страна не би понесла да го види как отхвърля всичко с едно присвиване на рамене… как й се присмива, че е толкова наивно момиченце, та се ядосва за нещо, което някой някому бил казал. Ще я нахока, че си създава грижи заради толкова нереален, толкова незначителен повод. Та нали всички те са вече възрастни хора без илюзии. Ами да, такъв е светът.
Не, нямаше да понесе да го чуе от него.
Аласдеър чакаше отговор. Изтърпя, докато прекосят красивото селце Айлингтън Спа, докато изкачиха после хълмчето към Хай гейт и слязоха отново откъм северната му страна. Изчака да стигнат Финчли Комън, откъдето безлюдният път се простираше пред тях, прекосявайки ливадите под стоманеносивото небе.
Изчака и докато минат покрай бесилката на Фелоу Корнър. Изгнилият труп на някакъв разбойник се люлееше на верига, която скърцаше на вятъра, препускащ през равнинната ливада. В колата се възцари дълбоко мълчание, а после Сам, който държеше пистолетите си под ръка в очакване на още някой разбойник, не си засвирка тихичко, та дано потисне обзелото го неприятно чувство.
Отново напуснаха ливадата, без да срещнат опасност и в Уайтстоун спряха, за да платят още веднъж такса. Междувременно Аласдеър беше загубил далеч не чак толкова безкрайното си търпение, но не можеше нищо да направи, докато Сам е седнал зад него. Пред Джеми можеха да се карат, но Сам беше нов.