Той носеше раираната синьо-жълта, толкова желана от мнозина, жилетка на клуба „Четирите коня“. Цяла шепа връхчета за камшици стърчаха от джоба на спортното му палто с изобилие от копчета. Той заговори със спорещите и макар Ема да не можеше да чуе какво казва, думите му се оказаха явно много резултатни. Кочияшът Джон се покатери отново на пощенската карета, а каруцарят на фургона поведе конете си заднешком, за да освободи улицата. Аласдеър поговори още веднъж кратко със слугата си, преди да тръгне към пътната врата.
Спря за миг и погледна към къщата. Зърна Ема на прозореца и вдигна за поздрав украсената с кожа шапка. После изчезна от погледа й, докато изкачваше бързо стълбите под нейния прозорец.
Ема чакаше. Чу бързите му стъпки по стълбата и си даде дума да не допуска по време на разговора им той да я провокира, нито тя да го прави.
Аласдеър влезе в салона и внесе студения свеж въздух с леко порозовелите си бузи и сияещия си поглед.
— Боже милостиви, Ема, не вярвам на очите си — как може да имаш толкова много багаж. Възможно ли е две жени да са събрали толкова вещи? Кутиите за шапки и куфарите са дузини връх дузини. За малко да се пребия, защото се спънах в коридора в сандък с дрехи. — Той захвърли шапката и камшика на масичката от махагон, свали ръкавиците. Всяко негово движение беше гъвкаво, елегантно, но и пестеливо. — Е, как ти хареса къщата? Достатъчно широка ли е за теб?
— Мария беше много впечатлена — отвърна Ема. — Но аз още не съм имала време да я огледам по-подробно.
Дори да беше разочарован от неопределения отговор, Аласдеър не се издаде.
— Има и музикален салон — каза той. — В задната част на къщата, на партера. Мисля, че пианото ще ти хареса, от фирмата „Плейел“ е, от Париж, и звукът му е превъзходен.
— Благодаря — отговори Ема. Щом Аласдеър е избирал инструмента, можеше да е сигурна, че няма да има повод да се оплаче, но не желаеше и да проявява ентусиазъм. — Ще го опитам. След като намеря време да се настаня. Бих казала, че тогава ще съм готова и с удоволствие да приемам посетители — не се въздържа да добави въпреки най-добрите си намерения.
— Ако ще е опит да ме уязвиш, скъпа Ема, трябва да ти кажа, че изобщо не си улучила — заяви весело Аласдеър. Той седна в едно кресло пред камината и кръстоса крака като мъж, който има намерение да се настани удобно. — Аз съм твой управител, ако не си забравила. Като такъв имам привилегии, които ме различават от обикновените посетители. — Тя продължаваше да стои до прозореца, а той й се усмихна и добави — Като не забравяме, че съм стар… много стар… семеен приятел.
— Това е минало — заяви Ема. — През последните три години едва ли съм разменила с теб повече от три думи в частен разговор. Тъкмо затова всичко ми изглежда толкова отвратително — добави тя ядосано, въпреки решението си да бъде учтива и дистанцирана. Беше положила усилия да се въздържи, но беше явно невъзможно. В мига, в който си помислеше, че е готова да приеме дяволското завещание на Нед, само като си спомнеше всичко свързано с него, губеше спечеленото с толкова усилия душевно равновесие.
— Според мен няма нищо отвратително — възрази Аласдеър явно в добро настроение. — Ще съм повече от щастлив, ако мога да забравя отчуждението ни.
— Как можеш изобщо да очакваш от мен да забравя… — Тя млъкна и се извърна от прозореца — раменете й бяха като сковани, гръбнакът прав като свещ.
— Бих приел по-скоро, че не ти, а аз бях оскърбеният — забеляза хапливо Аласдеър — Нали аз бях оставен да чакам напразно пред олтара.
Нямаше смисъл. Тя не можеше да го понесе.
— Ако не си тръгнеш, аз ще си отида. — Ема се обърна на пети и изтича към вратата. — Харис ще те изхвърли.
Аласдеър протегна спокойно ръка и докато тя преточваше край креслото му, я хвана здраво за лявата китка. После стана. Беше висока почти колкото него, но си даваше сметка, че не може да се мери с мускулестата сила на стройното му тяло. Не можеше да разтвори пръстите, сграбчили китката й, затова изобщо не направи опит.
— Мисля, че се бяхме споразумели да приемем с достойнство създалата се ситуация — каза Аласдеър. — Ще станеш само за смях, ако не го сториш.
— Както виждам, подигравките на тази тема ти доставят удоволствие, нали? — попита тя с горчивина.
— Забравяш, мила Ема, че от опит познавам това чувство, след като и аз бях направен един прекрасен ден за посмешище на всичко живо. Искам само да те предупредя, нищо повече. — Погледът му беше приковал нейния и беше изпълнен с гняв и горчивина, а в ъгълчето на тънките му устни едно мускулче силно потреперваше.