— Как мислиш, колко възлюбени съм имал, Ема? — попита той направо.
— Не зная. Да речем, първо лейди Мелроуз, после аз, ако мога да бъда наречена твоя възлюбена, освен това майката на твоето дете — добави тя упорито.
— Не, ти си единствената. — Тези три думи изрече толкова тихо, че тя не беше сигурна дали е чула вярно. — Но, разбира се, — продължи той — само ако ти се смяташ за моя любима.
— Само аз? — попита тя.
— Само ти.
— О! — На езика й беше да попита какво е станало с останалите. И дали Джулия Мелроуз не е искала да му отмъсти за онова, което той току що бе казал? После размисли и реши, че това не я засяга. Нали не можеше в първия миг да го обвини, че е приказвал за нея, а още в следващия да го помоли да заговори с нея за други жени.
— Само аз… в момента? — За нея беше важно да го разбере съвсем точно.
— Не, дотогава, докато не вземеш друго решение.
— О! — повтори тя. После млъкна, мълчание, което бе прекъснато от шума на улицата под тях: стържене на железните колела по калдъръма, виковете на търговец, който хвалеше стоката си, воят на настъпено куче.
— Ела тук — подкани я Аласдеър и сложи халбата на камината.
Ема се поколеба. В очите му тя видя особен блясък, който я правеше несигурна.
— Ема, ела тук — повтори той спокойно и я помами с пръст.
Тя се приближи към него и си помисли, че е абсурдно да си дава кураж, сякаш, кой знае защо, тя нещо е сгрешила. Тъй или иначе имаше право да му хвърли всичко казано право в лицето.
Аласдеър хвана лицето й с две ръце.
— Ти, сладка моя, си най-недоверчивата, най-мърморещата Ксантипа, която мъж е имал нещастието да боготвори.
Очите на Ема засияха като злато.
— Да боготвори? — попита тя.
— Да, проклета жено! Заради греховете ми. — Той я целуна грубо, ръцете му продължаваха да държат лицето й. — Ти в никакъв случай не си достойна да бъдеш обожавана, и въпреки това те обожавам от мига, в който зърнах за пръв път плитките ти и съдраната ти фуста.
— Така ли изглеждах? — попита тя, искрено учудена, че той си я спомня такава.
— Фустата ти винаги беше скъсана.
— Преувеличаваш — възрази тя.
— Възможно. — Той я прегърна и я притегли силно към себе си. После я погледна дълбоко в очите. — Не зная какво още да кажа, Ема. Желая те. Имам нужда от теб. Обичам те, както никога не съм обичал никоя жена. Ако това не ти стига, просто не зная какво още бих могъл да направя или да кажа.
В гласа му имаше такава молба. Беше толкова неприсъщо за Аласдеър, че Ема не можеше дума да продума. Лежеше в прегръдките му и го гледаше мълчаливо.
— Обичаш ли ме? — попита той, когато мълчанието й стана непоносимо.
— Да — отговори тя тихо. — Винаги съм те обичала. Дори когато те ненавиждам, пак те обичам.
Аласдеър се засмя тихо и я целуна по ъгълчето на устата.
— Ех, това е, може би, всичко, което мога да очаквам… засега.
Тя ще се научи да му вярва. Той си каза, че почти е спечелил битката, когато тялото й се отпусна в прегръдката му и тя вдигна устни за целувка. Бяха създадени един за друг, бяха неразривно свързани един с друг. Ема не можеше да отрече тази истина.
13
Стигнаха Блек Гъл в Потърс Бар в ранния следобед. Сам отведе конете да ги назоби, а Ема влезе в странноприемницата да поръча обеда, та да е готов, когато Мария пристигне с каретата. Според пресмятанията на Аласдеър трябваше да са тук малко след един часът. Пътуването от Потърс Бар до Стивънейг, където щяха да прекарат нощта, щеше да продължи с каретата още два часа.
Нищо и никакъв път, който нямаше да умори излишно Мария.
Ема даде разпорежданията си в странноприемницата и се върна в конюшнята. Аласдеър беше застанал под арката на портата към двора и се взираше внимателно надолу по пътя.
— Виждаш ли ги вече? — пристъпи тя до него.
— Още не.
— Хайде да се поразходим, с удоволствие ще се разтъпча.
Той кимна и я хвана под ръка.
— Аз размислих — подхвана Ема.
Аласдеър простена.
— Не почвай пак. Както те гледам, по този начин непрекъснато си докарваш неприятности.
— Бъди сериозен.
— Повярвай, сериозен съм.
Ема го наказа с пренебрежителния поглед, който си беше заслужил.
— Не мислиш ли като мен, че за онези мъже миналата нощ щеше да е много по-просто, ако не се бях събудила?
Аласдеър забави крачка.
— Какво искаш да кажеш?
Тя сви рамене.
— Не съм сигурна, но на мен обикновено не ми се доспива посред някой бал. Помислих си… — тя се поколеба, но все пак продължи. — Отначало реших, че ми е призляло след онова, което чух. Но всъщност не ми призля, аз просто заспах.