Аласдеър спря до нисък зид край селската улица. Облегна се на него и се загледа в хълмистия пейзаж.
— Какво яде и пи при Алмак?
— Нищо. Те не предлагат нищо апетитно. — Тя се обърна и седна до него на зида. После взе да клати крака.
— Така е. — Той се намръщи. — С теб пихме на вечеря едно и също вино. Ядохме от същите ястия, от същите съдове.
— Да. — Тя поклати глава. — Хайде, остави. Просто ми мина една мисъл през главата… но ако бяха истински крадци, сигурно щяха да се погрижат аз да продължа да спя.
— Не разбирам как можах да не се досетя. — Той се загледа пред себе си. — Само че просто не си представям как са го направили.
Той се обърна към нея и я прегърна през кръста.
— Държиш се направо неприлично, седнала си като малко момиченце на зида! Цяло чудо е, че днес не си си скъсала фустата. Той я вдигна от зида и поклати глава. — Зидът е целият в мъх. Я се обърни.
Той я обърна, изтупа оранжевата й дреха, но пръстите му се забавиха, погалиха я по дупето и ръцете му намачкаха коравата плът.
— Аласдеър, застанали сме насред селото! — изсъска тя и се дръпна. — Не прави така!
— Ама много ми се иска.
— Сладострастнико! — сопна му се Ема. Но в същия миг вниманието й беше привлечено от шума на приближаваща се карета. — Ето я каретата! Дръж се прилично, за бога
Аласдеър само се усмихна.
Мария слезе от каретата и задъхано се разбъбри.
— Чудесна кола, много меко вози, само това мога да кажа. Не бях правила толкова приятно пътуване. И никакви неприятности, докато прекосявахме Финчли Комън, въпреки че ме беше ужасно страх от разбойници. И на теб ли ти хареса пътуването, миличка? — попита тя и погледна със сияещи очи и двамата.
— Да, да, чудесно беше — излъга Ема. — Беше едно от най-приятните пътувания в живота ми. А конете ми са толкова послушни.
Мария кимна с разбиране, сякаш беше експерт в тази област, въпреки че през живота си не беше държала юзда.
— Следобед ще потеглим за Стивънейг — продължи весело Ема. — За да могат жребците да си починат. А сега елате в странноприемницата. Обедът ви чака. Има и спалня, в която можеш да се пооправиш.
— О, колко приятно. Какво хубаво село — Мария влезе в странноприемницата, готова, както винаги, да се радва. — С удоволствие ще си измия ръцете и ще се среша. Хайде, качи се с мен, мила.
Аласдеър остана на двора пред конюшнята.
— Всичко наред ли е, Джеми?
— О, да! — Джеми слезе от Феникс. — Впрочем движението е доста оживено, с триста зора минах през Барнет, беше страхотна бъркотия.
— Той би трябвало да се поуспокои, след като вече не сме в Лондон. Като отведеш Феникс и Лястовица в конюшнята, ще намериш Сам в кухнята. Погрижи се да ни дадат добър впряг за каретата, та да продължим.
— Няма да посмеят да не ми дадат най-добрите коне — заяви Джеми и се изплю в сламата под краката си.
— Сигурен съм — съгласи се Аласдеър с весела усмивка.
По същото време четирима конници минаха покрай бесилката във Фелоу Корнър.
— Паоло, сигурен ли си, че наистина са потеглили на север? — Луис се олюляваше в седлото като чувал с картофи. Беше ужасен ездач и мразеше да яха кон.
— Проследих ги до поста в Айлингтън. Купиха билети за следващите три поста. — Гласът на Паоло прозвуча ядосано. Беше се надявал цялата тази история отдавна да е приключила, вместо това преследваше сега през равнината една процесия, която му се стори дълга като римско триумфално шествие.
Луис измърмори още нещо и потъна още по-дълбоко в седлото.
— Ние сме по-бързи от каретата — каза той. — Освен това те трябва да спрат за почивка и да сменят конете.
— Навярно в Барнът — измърмори Пол повече на себе си. — От там ще им хванем дирите.
Той хвърли бърз кос поглед към другите двама мъже, които яздеха мълчаливо с безизразни лица. Английският им беше лош и бяха получили строгата заповед да мълчат, освен когато са сами. Иначе в секундата, в която отворят уста, ще издадат всички. Но на Пол тези двамата му харесваха. Познаваше този тип хора, бяха добри слуги за подобен случай. Видът им беше на яки, брутални типове, лишени както от въображение, така и от скрупули. Ако им се заповяда да убият, те ще го направят. Ако им заповядат да причинят някому болка, ще го сторят, без да се замислят.
В Барнът беше оживено като в пчелен кошер. Причината беше, че се намираше на кръстопътя, където се пресичаха шосето за Холоуей и Големият северен път и там отново се плащаше пътна такса. Пол влезе в двора на конюшните на Грийн Мен, за да събере сведения.
Коняр с хитро лице го изгледа съчувствено.
— Не, тук не сменяме конете на коли, потеглящи на север. — Той задъвка една сламка и се позамисли. — Ами да, не очакваме такива коли, понеже Грийн Мен не печели от колите, потеглящи на север. Ние сменяме конете само на коли, които тръгват на юг. — Мъжът отлепи късче слама от езика си, после заяви пренебрежително. — Мислех, че това всеки го знае.