Щом забеляза, че Аласдеър не я следва, Ема дръпна юздите на Лястовица и се върна. По израза на лицето му веднага разбра, че той размисля над нещо.
— Бесен си на самия себе си, нали? — попита тя.
— Повече от бесен — съгласи се той.
— Но сега вече няма значение, нали? Миналата нощ той не успя, а сега от нас няма и следа.
— Съмнявам се — каза Аласдеър тихо. — Много, много се съмнявам.
— Мислиш ли, че ще ни преследват?
— Мисля, че мосьо Дьони или както там му е истинското име, е толкова хитър и толкова решителен, че няма да се предаде без бой. Твърде много е заложил в играта.
— Но нали успяхме все пак да напуснем Лондон уж без определена цел… — подхвана тя несигурно.
Лицето на Аласдеър беше мрачно.
— Е, можем все още да се надяваме.
Беше ясно, че не храни особени надежди. Продължиха да препускат мълчаливо още няколко минути, после Ема заяви с престорена веселост:
— Е, няма как, ще ти се наложи да се погрижиш тази вечер в странноприемницата стаите ни да са една до друга. Моят телохранител ще трябва да е съвсем плътно до мен.
— Наистина имах предвид да спите с Мария в едно легло, а Тилда на походното — заяви той очевидно съвсем сериозно.
Ема го изгледа ужасена.
— Но каква защита могат да са ми те? Пък и няма да е забавно — добави тя закачливо.
Аласдеър не се усмихна.
— Помниш ли още как се стреля с пистолет?
— На времето стрелях не по-зле от тебе и Нед — отговори тя и бойният й дух се събуди.
— Аз не съм чак толкова сигурен. Интересува ме колко добре стреляш сега.
— Мина наистина доста време — призна си Ема, разбрала, че не може да се надява да подобри настроението му.
Аласдеър отклони Феникс от пътя към една нива. Той слезе от коня, посегна зад седлото и извади чифт пистолети.
— Добре, сега ще видим какво можеш.
Ема скочи от седлото.
— Дори да съм превъзходен стрелец, аз нямам пистолет.
— Това не е проблем. — Той извади от джоба бяла носна кърпа и я завърза за долния клон на един клен. Кърпата затрептя весело на вятъра.
— Опитай се да я улучиш от десет крачки. — И той й подаде единия пистолет.
Ема наблюдаваше замислено развяващата се кърпа.
— Но това е подвижна мишена — протестира тя.
— Съмнявам се дали Дьони ще те очаква неподвижен — обясни хладнокръвно Аласдеър. — Подвижната мишена е по-малко приятна от картонените мишени на стрелбището.
Ема трябваше да признае, че е прав. Огледа бързо пистолета. Отдавна не беше държала оръжие в ръка. Още чуваше гласа на Нед и съветите му да усети тежестта на оръжието и да обърне внимание на това, как го чувства в ръката си.
— Краката малко по-разкрачени — заповяда, застанал зад нея, Аласдеър. Той сложи ръце на бедрата й и сега я държеше здраво. — Хайде, опитай.
Ема вдигна пистолета и свъси напрегнато чело. Бялата кърпа трептеше около клона. Тя нагласи бавно спусъка. Изстрелът прозвуча като експлозия. Тя се сви от ужас. Пистолетът в ръката й подскочи от тласъка.
Кърпата беше невредима и се вееше весело на вятъра.
— Можеш ли да ми обясниш защо се сви цялата? — попита строго Аласдеър и дръпна пушещия пистолет от ръката й. — Мислех, че това много отдавна сме го преодолели.
— Не съм се упражнявала, нали ти казах — отговори тя ядосано. — Освен това целта не престава да се вее насам-натам. Любопитна съм да видя ти дали ще я улучиш.
— Така ли? — И той вдигна скептично вежда. — С удоволствие ще изпълня желанието ти.
— Не се и съмнявам — измърмори Ема. — Хайде, нека опитам още веднъж с другия пистолет.
Аласдеър й го подаде и отстъпи крачка назад. Скръстил ръце на гърдите, той я наблюдаваше критично как заема позиция. Този път тя не се сви, въпреки това пак не улучи целта.
— Е, да се надяваме, че ако се наложи да застреляш някого, ще е много отблизо, а човекът ще е за тебе достатъчно едра цел, та да успееш да я улучиш. — Аласдеър й взе пистолета и го презареди.
— Остава да се надяваме също, че няма да проявя слабост и ще се накарам да стрелям по човек — съгласи се Ема с лек сарказъм в гласа.
— В случая се надявам повече на безпогрешното ти чувство за самозащита — каза той. — Донеси кърпата. — Той се обърна и скри пистолета зад седлото.
Ема свали кърпата от клона и я огледа внимателно.
— Ей, ама аз все пак съм я улучила — възкликна тя. — Я виж това обгоряло петънце в ъгълчето на дантелата. — Тя размаха триумфално вещественото доказателство. — Виждаш ли!
— Изглежда вятърът я е довял на пътя на куршума — отсече с абсолютно неподвижно лице Аласдеър.
— Ей, ти… ти… ти си отвратителен, дребнав… слушай, не ми се подигравай! — Строгото му лице не я бе измамило нито за миг. Тя го изгледа сърдито и с мъка се сдържа да не тропне с крак. — Има минути, Аласдеър Чейс, когато съм готова да те убия и то без да изпитам ни най-малко съжаление.