Тя последва, бъбрейки, Ема до приятната стая в задната част на странноприемницата, на третия етаж, където един слуга вече беше занесъл куфара й.
— Да, да, стаята е наистина приятна. — Тя свали с въздишка на облекчение шапчицата си и се строполи на леглото. — А ти къде ще спиш, Ема, наблизо, нали?
— O… ами не съвсем — позапъна се Ема. — Нямаха друга стая на същия етаж. Ще спя на етажа под теб.
— Не, за бога, не! На друг етаж… съвсем сама! Не… не, скъпа, невъзможно е.
— Стаята на Аласдеър е на същия етаж — успокои я Ема. — Точно до моята.
— О! — Мария се позамисли, докато си разкопчаваше палтото. — И все пак, на мнение съм, че трябва да оставиш Тилда да спи при теб, миличка.
— Не — отряза решително Ема. — Няма да оставя Тилда да спи при мен.
Мария я изгледа мълчаливо за миг, после очите й заблестяха хитро и тя най-сетне отстъпи.
— Предполагам, че ти сигурно знаеш кое е най-доброто.
— Да, Мария, зная — ухили се Ема.
— Откровено казано, не намирам, че е много благопристойно — натърти Мария. — Ти и лорд Аласдеър сами, в съседни стаи…
— Никой няма да разбере — успокои я Ема. И аз няма да направя нещо, което ти не би одобрила. — Пък и кого ли можем да срещнем тук, в Стивънейг?
— Така е. — Мария кимна, после продължи колебливо. — Сърцето ми ще се радва, ако ти и лорд Аласдеър… тъй де, ако вие двамата отново се разберете. От самото начало имах чувството, че двамата сте създадени един за друг. Никога не разбрах какво именно се е случило.
Ема се засмя притеснено.
— Та ние непрекъснато се караме. Как може тогава да сме създадени един за друг?
— Не зная — Мария поклати глава. — Истинска загадка, съгласна съм с теб. Но съм убедена, че въпреки всичко е точно така.
В този миг Тилда влезе в стаята и Ема, която не знаеше дали да се зарадва на това прекъсване или да се натъжи, остави двете жени сами.
Малко след шест четиримата ездачи минаха покрай „Лебеда“. Не спряха, а продължиха до една малка странноприемница на Дейнстрийт.
— Знаеш какво да правиш, Луис. — Пол се спеши в двора на „Заек и хрътки“.
Луис измърмори някакво съгласие. Той само дето не падна от коня и тихо ругаеше, докато си разтриваше схванатия гръб и раздвижваше крака.
— Ще останем тук и ще чакаме — заяви Пол и не прие никакви възражения. — Ще ги отвлечем след полунощ. Тъй че можеш вече да се позамислиш откъде да минеш, за да стигнеш безшумно до тях. Ще се справиш, нали?
— Ще зная едва след като разбера какво е станало — отговори Луис. Той нахлупи шапка над очи, вдигна високо яката на палтото си и се измъкна от двора, на път за „Лебеда“.
Пол повика с ръка двамата придружители.
— Изчезнете… някъде в града, но внимавайте никой да не ви забележи. Върнете се тук в полунощ.
Двамата изчезнаха безмълвно и Пол се залови за собствената си работа. Той нае от странноприемницата „Заек и хрътки“ карета със шест бързи коня и даде указания тя да го чака в полунощ на площада пред църквата. Имал си свой колар, тъй че нямало да му трябва слуга от странноприемницата. Каретата и конете ще бъдат върнати още преди седмица. Заплати много щедро за тях. После отиде да вечеря.
Луис се промъкна в кръчмата на „Лебеда“ и се насочи към отдалечен ъгъл. Поръча си бира, а после направи онова, което умееше най-добре — да наблюдава и подслушва.
Забеляза подготовката на вечеря за аристократична компания в сепаре на горния етаж. Чу разговорите относно членовете на тази компания и че те настояли чаршафите да бъдат изгладени още веднъж. Приказваха и за качеството на виното, поръчано от джентълмена за вечерята.
Луис вечеря на маса в кръчмата, заета от бъбрива група пътници, които го оставиха на мира с неговата бира и агнешкото печено, когато установиха, че не е от приказливите.
След вечеря той се поразходи, за да обиколи целия двор — една облечена в тъмно фигура, която, скрита от сянката и смесена със суетнята на слугите и гостите, нямаше да привлече ничие внимание. В края на вечерта едва ли някой би могъл да даде описанието на този безличен и мълчалив мъж.
14
Аласдеър се събуди рязко. Ужасно подозрение изпълваше съзнанието му, някаква хаотична плетеница от паяжини. Той лежеше по корем, едната си ръка беше сложил върху Ема, която се бе притиснала към него. Чаршафите се бяха събрали, изпомачкани, в краката им. Главата й почиваше върху възглавницата до неговата. Той чуваше дълбокото й, равномерно дишане, усещаше го на бузата си.
Знаеше, че в стаята има някой, още преди да усети в гърба си острието на смъртоносния нож. Съзнанието дойде с първото вдишване след събуждането и тялото му все още беше сковано от съня. А после дойде този нож. Лежеше съвсем неподвижно, докато някой прокарваше внимателно ножа по гръбнака му, все още без да разкъсва кожата… все още.