— Станете съвсем бавно, лорд Аласдеър.
Беше гласът на Пол Дьони. Но сега това вече не го изненадваше.
Аласдеър седна и се обърна да види натрапниците. В сивия сумрак на нощта можа да различи освен Дьони още трима мъже. Бяха наобиколили леглото и го гледаха с безизразни лица. Четири пистолета бяха насочени към гърдите му.
Един от мъжете му се стори познат. По нещо в отпуснатите напред закръглени рамене. Но да, разбира се… беше мъжът, наблюдавал къщата на Маунт стрийт… мъжът, който се бе прекачил през стената откъм градината.
Ема се раздвижи на сън и измърмори нещо.
— Какво има? — попита тя, обърна се по гръб и отвори очи. Гледаше смаяна хората около леглото, после посегна инстинктивно към чаршафите и се зави.
Аласдеър сложи ръка на рамото й, въпреки че това беше слаба утеха. Беше безмерно ядосан на самия себе си. Беше заключил вратата, но сега това му се струваше твърде жалка предпазна мярка. Та нима заключена врата можеше да спре такива нехранимайковци! Мисълта му работеше на високи обороти. Беше мъж, на всичкото отгоре и гол, а срещу него стояха четирима убийци. Ръката му се плъзна назад — търсеше пистолета под възглавницата.
Дръжка на пистолет го удари по главата. Ема извика, беше къс, силен вик, веднага заглушен, защото някой притисна възглавница в лицето й.
— За бога, остави я на мира — изсъска Аласдеър и избърса кръвта от лицето си.
— За съжаление… както добре знаете, лорд Аласдеър, трябва да си свърша работата с лейди Ема — заяви преспокойно Дьони. Той кимна на мъжа, притиснал възглавницата към лицето на Ема.
Ема си пое жадно дъх, когато задушаващият натиск най-сетне спря. Тя седеше в леглото, вдигнала чаршафите високо до шията си.
— Брутален тип! — изруга тя. Страхът й се беше превърнал гняв, гняв за това, което бяха сторили на Аласдеър. — Гадно копеле!
— Моля да ме извините — поклони се подигравателно Пол, — но лорд Аласдеър се погрижи това тук да стане необходимо. — Ще бъдете ли така любезен да станете, моля — обърна се той отново към Аласдеър.
Аласдеър стана, проклинайки голотата си, абсолютната си уязвимост. Даваше си сметка за безмилостните погледи на хората, срещу които беше изправен.
Пол Дьони пристъпи към Емината страна на леглото. Наведе се, взе с бързо движение възглавницата и я притисна отново към лицето й, накара я да легне пак на дюшека. Тя се противеше, бореше се за въздух, но после разбра, че той няма намерение да я удуши и се успокои. Ако лежи спокойно, може да диша.
Ужасни шумове изпълниха стаята. Бяха тихи и страхотни. Беше звукът на плът, сблъскана с плът. Откъм Аласдеър долитаха странни, грозни звуци на протест и болка… не бяха високи и по-скоро стонове, а не викове.
Сега Ема се обърна, почна да се съпротивлява, захапа възглавницата, която я принуждаваше да мълчи, пречеше й да вижда. Не знаеше какво правят на Аласдеър… не, всъщност знаеше, че му причиняват болка.
После шумовете секнаха.
Когато стана тихо, Луис, който бе държал ръцете на Аласдеър зад гърба му, го пусна. Пребитото тяло се строполи в безсъзнание на пода.
Пол свали възглавницата от лицето на Ема. В едната си ръка държеше свита кърпа и щом тя отвори уста за гневен протест, веднага й я запуши.
— Облечете се — заповяда той тихо. — Освен ако не желаете да ви отведем така, както сте.
За свой ужас Ема откри Аласдеър проснат на пода. Той кървеше, лицето му беше подпухнало, тялото му покрито с тъмни петна. Стомахът й се сви и тя силно повърна. По бузите й се стичаха сълзи. Направи движение, сякаш иска да извади парцала от устата си, а после залитна, защото Пол я удари силно по главата.
— Облечете се — заповяда той със същия спокоен глас. Тя забеляза едва сега, че погледите на другите мъже са втренчени в тялото й. Те стояха мълчаливо до почти безформената маса на пода, двама от тях разтриваха кокалчетата на пръстите си.
Ема побърза да се покори. Под неотлъчните любопитни погледи на зрителите си тя намери роклята за езда. Навлече я с отчаяното желание някак да се покрие и се опитваше да не поглежда към Аласдеър, защото стореше ли го, щеше отново да й прилошее, а тя не биваше да повърне. Не се осмели да докосне още веднъж кърпата в устата си и дори да вдигне ръце към лицето, за да избърше сълзите, които се стичаха неспирно по бузите й, запушваха й носа.
Защо никой не чува нищо? Възможно ли е в странноприемница, пълна с гости и слуги, никой да не забележи какво става в тази стая? Но всичко изглеждаше толкова спокойно, всичко функционираше така безмилостно.