Когато тя се облече, Пол върза китките й, въжето се вряза дълбоко в нежната й кожа, претриваше я. Той тръгна към вратата, като я блъскаше пред себе си.
Пол се наведе над ухото й, обясни й с едва ли не приятелски тон.
— Мисля, че лорд Аласдеър е още жив. Но това няма да остане така, ако решите да правите друго, освен да местите крак след крак, докато не чуете следващата ми заповед. Ясно ли е?
Ема кимна. Не вярваше, че Пол Дьони й казва истината, но ако имаше дори най-малка възможност Аласдеър да не е умрял под тези брутални юмруци, тя не можеше да направи друго, освен да се покори на хората, които я отвличаха.
Прекрачиха прага, слязоха по стълбата като в къща, пълна с духове. Не се чуваше нищо освен скърцането и пращенето на старата постройка. Луис отвори странична врата, водеща към пътя, далеч от конюшните, където неспокоен кон или разгонено куче можеше да вдигне тревога.
Продължиха мълчаливо както досега през тъмните улици на спящия град. Пред църквата чакаше каретата със шест коня, наглеждана от задрямал пощенски слуга от „Заек и хрътки“.
Сякаш бяха репетирали предварително великолепно съгласуваните си движения, сега Луис застана пред Ема, а Пол изтича при слугата да поговори с него. Един от другите мъже застана зад нея и Ема се озова вдигната в каретата и блъсната в единия ъгъл. Слугата изобщо не я видя.
Пол плати на човека, който избърза да си тръгне и да отиде да си легне, само слабо озадачен от желанието на мъжете да потеглят точно посред нощ. Луис изскочи от каретата и пое юздите. Двамата му помощници се метнаха на седлата на двата водещи коня. Пол се качи бавно в каретата.
Той седна срещу Ема и я загледа замислено. Тя устоя на погледа му и втренчи на свой ред яростен поглед в него. Главата й бавно се проясняваше, паниката й взе да се по-уталожва, освен когато мислеше за Аласдеър. Знаеше какво иска от нея Пол Дьони. Но ще може ли да го убеди, че не притежава информацията, която търси? Не изглеждаше многообещаваща възможност. Но беше единствената, която й оставаше.
Каретата напусна с огромна бързина Стивънейг по пътя за Лондон. Ема нямаше представа в каква посока са поели. Пердетата бяха дръпнати и тя отбеляза само бързината, с която се движеха. Въжето около китките й се врязваше дълбоко в месото и ръцете й започнаха да изтръпват. Опита се да изплюе кърпата, но устата й беше толкова суха, че не можа да отлепи поне езика си от парцала.
— Не се притеснявайте, лейди Ема — каза Пол, като я видя как се мъчи. — Като му дойде времето да говорите, ще можете да го направите. Още повече че ще имате сериозна причина да говорите. Дотогава ще трябва да последвате съвета ми и да си спестите усилията. — Той се усмихна доволен в здрача, после кръстоса ръце пред гърдите и затвори очи.
Джеми хвърли с израз на погнуса зарчетата на масата.
— Гръм и мълнии, ама ти винаги си бил същински дявол на зарчета, Сам.
Сам се ухили и посегна към халбата с бира.
— Още желаещи? — попита той. Другите мъже поклатиха глави.
— Не, за тази вечер ми стига. — Конярчето стана от преобърнатата бъчва, на която беше седнал, и се протегна. — Видяхте ли каретата, дето препусна като луда по главния път?
— Не. — Джеми също стана и излезе след него от преградката за оседлаване. — В каква посока потегли?
— Лондон. Шест коня вдигнаха прах.
— Кога?
— Ами преди около половин час. Като излязох да пикая. — Той се почеса по корема. — Малко хора потеглят по това време на път.
— Така е — съгласи се замислено Джеми. Той се обърна към приятната топлина на конюшнята, където миришеше на кожа, коне, пот и бира. — Сам, мислиш ли, че господарят ни ще е заинтересуван да чуе, че някаква карета е препуснала като вятър в посока към Лондон?
— По това време? — Сам си изпи халбата, прибра шепата монети от обърнатия сандък, който бяха използвали за маса, и я пъхна в джоба. — Е, ти го познаваш по-добре от мен, старче.
— Така е, пък и нали ни заръча да си отваряме очите и ушите за необичайни неща — размишляваше Джеми. — Мисля, че ще е по-добре да му кажем.
Сам сви равнодушно рамене.
— Добре де, но няма защо да го правим и двамата.
— Може да има заповеди и за двама ни — възрази Джеми. — По-добре е и ти да дойдеш. — И той навлече палтото си, вече готов да тръгне. — Хайде, ела.
Сам го последва с широка прозявка.
Влязоха в странноприемницата през задната врата, която водеше към двора, минаха през кухнята, в която по това време всичко беше тихо.
— Знаеш ли в коя стая спи лорд Аласдеър? — попита Сам и отново се прозя.