— Да — отвърна кратко Джеми. Той го поведе по стълбата нагоре, а в коридора зави към предната страна на къщата. Пред вратата на Аласдеър спря и сложи ръка на дръжката на вратата. Внимателно почука. Отговор не дойде. Почука още веднъж. Пак никакъв отговор.
— Май ще го събудиш от приказен сън — обади се Сам. Джеми не му обърна внимание. Натисна дръжката и отвори вратата. Стаята беше празна, в леглото още никой не беше спал. Джеми се почеса по главата.
— Кълна се, господарят се преоблече снощи за вечеря в тази стая. Даде ми нареждания и за следващата заран.
— Да, ама сега не е тук — установи Сам и пак се прозя. — Аз отивам да си легна. — Той се обърна, готов да тръгне, но изведнъж спря. — Чуй, какво е това?
И Джеми го беше чул. Откъм отвъдната страна на стената се дочуваха тихи стонове. Застана тихо и обърна глава към стената. Стоновете отново се чуха.
Двамата мъже се спогледаха, после се втурнаха едновременно към вратата на съседната стая. Тя не беше здраво затворена и лесно се отвори, когато я блъснаха.
— Господи, смили се над нас! — възкликна Джеми и коленичи на пода до лежащото тяло. — Господи, смили се над нас!
Сам се наведе над Аласдеър, притисна пръст към артерията на шията му.
— Жив е — каза той. — Света Богородичке, жив е! Но който и да го е сторил, добре е знаел какво прави. — Той преглеждаше тялото на Аласдеър с някакво уважение, като човек с опит в изкуството да пребиеш някого.
Джеми изпъшка отчаян. Той стана и взе каната с вода.
— Мразя да го върша — измърмори, — но той трябва на всяка цена да дойде на себе си. — И той изля съдържанието на каната върху лицето на Аласдеър.
Аласдеър си възвърна съзнанието. Извърна глава и мъчително повърна, пристъпите разтърсваха цялото му тяло, докато се събуждаше за нов живот.
— Хей, по-внимателно, сър — Джеми му държа главата, докато повръщането поотмина. — Лежете спокойно и ми позволете да видя какво са ви причинили. — И той върна внимателно главата му отново на пода.
Аласдеър затвори очи. Съзнанието му беше празно, усещаше само болките. После паметта му бавно се възвърна. Той изстена ужасен. Бяха отвлекли Ема.
— Бих казал — няколко счупени ребра — опитните ръце на Сам опипваха цялото тяло на Аласдеър. — Ключицата е здрава. — Той приклекна. — Можеше да е и по-зле… олеле, можеше да е и много по-зле.
Аласдеър искаше да намери утеха в тези думи, но не можа. За миг си пожела, изпълнен от самосъжаление, да беше умрял, да не можеше да изпитва сега мъката и ужаса, които го обземаха.
— Ще пристегнем ребрата ви, сър — заяви Джеми. — За съжаление много повече не можем да направим. — Говореше с познанията на мъж, който в кариерата си на жокей често е бивал със строшени ребра. — Другите рани изглеждат ужасно. Сигурно адски ви боли.
— Преувеличаваш, приятелю — Аласдеър се учуди, че изобщо можа да отговори така подигравателно. Опита се да седне, но в същия миг отново припадна.
Когато пак се свести, Джеми пристягаше ребрата му с ивици от накъсани чаршафи.
— Сам отиде да донесе арника и вълшебно орехче, сър. Той смята, че компрес от слез ще е най-доброто, но няма. Като съмне, ще вземем от аптеката.
Той отстъпи крачка назад и огледа работата си, после провря ръка под раменете на Аласдеър.
— Я да видим сега, ще можете ли да седнете, сър?
Аласдеър се опита, но щом напрегна коремните си мускули, изстена от болка. Джеми намери друго решение и го облегна седнал на стената.
Напрежението беше толкова голямо, че Аласдеър затвори очи, дъхът му излизаше на кратки, силни тласъци.
— Имам и опиум — заяви Сам, когато се върна в стаята, понесъл вехта кожена чанта. — Една хубава доза, сър, и ще ви унесе в чудесен, дълъг сън. — Той сложи чантата на пода и извади от нея шишенца с арника, вълшебно орехче и опиум.
— Сам е нещо като конски доктор — обясни Джеми на Аласдеър и отстъпи встрани, за да може Сам да си върши работата.
— Е, тогава да направи каквото може — каза Аласдеър. — Само че опиумът ще трябва да почака. Оседлай Феникс и още два коня от тукашните конюшни. Трябва да са силни и бързи.
— Но, господарю, нали няма да яздите! — възкликна ужасен Джеми.
— Ти май невероятно слабо се интересуваш от причината, поради която ме сварваш в такова състояние — отбеляза Аласдеър в усилието да си възвърне обичайния саркастичен хумор и с надеждата да овладее по този начин паниката, която всеки миг можеше да го обземе.
— Да, сър, още нямах възможност да ви попитам — Джеми се опита да компенсира собствената си липса на чувство за хумор с обидена физиономия. — Бяхме твърде заети.
— Да… да. — Аласдеър махна примирително с ръка. — Отвлекли са лейди Ема. — Той отново затвори очи и се опита да подтисне болката и страха. Ако допусне отчаянието да го обземе, ще загуби и остатъка от силата и волята си. — Разполагаме с много малко време, за да си я върнем, преди… — Той поклати глава. Не биваше да мисли за това какво биха й сторили.