— Ама значи може тя да е била в пощенската кола — каза Джеми.
Главата на Аласдеър сякаш малко се избистри.
— Каква пощенска кола?
— Ами то ние тъкмо затова бяхме дошли — да ви кажем — осведоми го Джеми за новината.
Аласдеър го слушаше и в него се пробуждаше първата слаба искрица надежда. Ако знаят какво търсят и в каква посока трябва да го търсят, може би имат някакъв шанс. Дьони няма да очаква така яко пребит мъж да си възвърне съзнанието още преди следващата сутрин. Предположил е навярно, че това ще стане много по-късно, когато го открие някой слуга. По това време Дьони щеше да е вече далеч, потънал в мрака на Лондонския подземен свят, където Ема можеше да бъде скрита, където щяха лесно и да се отърват от нея.
— Е, сър, това е най-доброто, което мога да направя. — Сам стана и погледна съчувствено пациента си. — Във всеки случай твърде се съмнявам, че ще можете да се държите върху кон.
— Трябва. Помогнете ми да стана. — Аласдеър си пое дълбоко въздух, събра всичките си сили. Дълбоката въздишка му причини адски болки в гърдите.
Джеми и Сам го хванаха под мишници и го вдигнаха със съвместни усилия на крака. На Аласдеър му призля и той за малко не припадна отново. Но успя да се пребори. Да поема въздух, беше мъчение, затова се опитваше да диша съвсем повърхностно.
— Сам, иди се погрижи за конете. Джеми, помогни ми да се облека.
— Вземете малко опиум, сър — предложи му Джеми. — Колкото да притъпи болката, но да не заспите.
— Ами да, ездачите често го правят. — Сам извади шишенцето. — Това ще ви помогне.
Аласдеър реши, че може да приеме съвета на бивш жокей и мъж, чието лице беше премазано като на първокласен боксьор. Той глътна дозата опиум, която Сам му подаде.
Дори с помощта на Джеми обличането беше такова изтезание, че той се запита как досега изобщо не се е замислял за едно толкова просто и автоматично действие. Съзнанието му бързо се проясняваше и болката стана част от него, която го поглъщаше изцяло и изтласкваше от мислите му всичко останало.
— Каза ли им, че искаме шест коня, Джеми? — Той едва се осмеляваше да диша, докато навличаше връхната дреха.
— Да, да, сър. Литнаха като дяволи. — Джеми нагласи внимателно дрехата на Аласдеър и я закопча на превързаните му гърди.
Аласдеър хвърли поглед към часовника на камината. Беше три часът. Пресметна бързо. Пощенската кола имаше приблизително два часа преднина. Но все някъде щеше да им се наложи да сменят конете. Или поне да ги оставят да отпочинат. Сигурно нямаше да карат из целия път със същата скорост. С бързи коне щеше да е възможно да ги настигнат на някоя бариера за плащане на пътната такса.
Освен ако не поемат по странични пътища. Но Аласдеър отхвърли тази вероятност. Карета с шест коня би срещнала затруднения по тесните неравни пътища напряко през равнината.
Той седна предпазливо на ръба на леглото и Джеми му обу ботушите. Беше му невъзможно да се наведе. Погледът му падна върху собствения му образ в огледалото на скрина. Учуди се като видя, че лицето му не е чак толкова размазано, колкото предполагаше. Бяха нанасяли ударите си най-вече върху ребрата, корема и бъбреците му. Навярно така можеха най-бързо да му нанесат най-жестоките поражения, помисли си той мрачно. Нападението беше лишено от каквото и да била лична злоба, в противен случай нападателите му можеха изобщо да го оставят на място.
Тези мъже щяха да се заемат със същото желязно старание и с Ема.
Той се надигна мъчително.
— Донеси ми пистолетите, Джеми. Под възглавницата са. — Той тръгна към вратата. Всяка крачка изискваше максимално напрежение, цялата му воля. Но сега го изпълваше решителност, която ужасът удвояваше, която пренебрегваше слабостта на тялото му.
Сам ги чакаше пред странноприемницата. Той доведе Феникс до платформата, която използваха дамите, а също и по-пълничките господа след някоя безпътна вечер в кръчмата, за да яхнат конете си.
Аласдеър успя сам да се настани на седлото, но там се присви за миг, преди да успее отново да си поеме дъх. Беше толкова трудно да поемаш въздух само припряно и кратко. Въпреки това успя да се изправи на седлото и да поеме юздите.
Джеми пъхна чифт пистолети зад седлото.
— Двамата със Сам си имате ваши пистолети, нали? — попита Аласдеър и добави навъсено: — Защото ще ви потрябват.
— Няма проблеми — увери го Сам. — Имаме пистолети и ей това тук. Той се ухили, а лунната светлина се отрази в ножа му, крив като сърп. — Аз предпочитам ножовете, не вдигат толкова шум.