— Да, но нищо не може да предизвика такава паника както кремъклийката пушка — обади се Джеми, ухили се и докосна оръжието, което беше закрепил за седлото си.
Аласдеър усети как оптимизмът му се пробуди при явното желание, с което спътниците му се канеха да изпълнят задачата, която им предстоеше. Не се съмняваше, че уменията и храбростта им са равни на въодушевлението им.
— Хайде да тръгваме!
И те препуснаха в галоп по пътя за Лондон.
След първия безкраен час Ема загуби всяка чувствителност в ръцете. Главата я цепеше безмилостно. Страхът й растеше с всяка изминала минута. Пол Дьони седеше срещу е нея, скръстил ръце на гърдите, понякога със затворени очи, но повечето време я наблюдаваше с хладното любопитство на змия, дебнеща приближаването на жертвата си.
Той нямаше причина да я подлага на такова физическо мъчение, освен ако не искаше да я подготви за онова, което тепърва й предстои. Искаше да засили ужасното й предчувствие. И го постигаше. Решителността й да не отговаря на въпросите му, да твърди, че няма представа за стихотворението на Нед, постепенно се топеше.
Не беше подготвена, когато Пол внезапно се наведе към нея и издърпа парцала от устата й. Чувството на облекчение беше невероятно. Но в първия миг не можеше да говори. Сякаш езикът й беше загубил способността си да се движи.
— Така, а сега да си поприказваме за вашия брат.
Тя го гледаше безизразно и се опитваше да навлажни малко устата си.
— Искате ли малко вода? — попита той едва ли не загрижено.
Ема кимна.
Той се наведе напред и извади изпод седалката кожено шише. Отвори го и го поднесе към устните й. Тя пи жадно и изобщо не обърна внимание, че водата се стича по брадичката й. Той отдръпна шишето много преди тя да беше утолила жаждата си, но беше все пак по-добре от преди.
— Е? — попита той и затвори шишето. — Та за вашия брат. Да си поприказваме малко за лорд Едуард Бомон.
Ема си помисли за Аласдеър, който лежеше в безсъзнание, пребит и прекършен, в онази стая. Тя погледна Пол Дьони и очите й светнаха върху бледото лице.
— Моят брат е мъртъв — каза тя. — И по каква причина ви интересува?
— О, мисля, че знаете — заяви Пол, облегна се назад и отново скръсти ръце на гърдите. — Сигурен съм, че вашият възлюбен ви е разказал всичко. Защо иначе ще се опитвате да избягате от мен?
— Да, наистина? — каза с дълбоко презрение Ема. — И защо решихте, че искаме да избягаме от някого? Отивахме в Линкълншир, на лов.
— Я стига! И не злоупотребявайте с търпението ми. — Той поклати едва ли не със съжаление глава. — Това наистина не е във ваш интерес.
Ема затвори уста, въпреки че стомахът й се беше свил от страх. Мислеше си, че едва ли е срещала в живота си човек, който да й внушава толкова страх, колкото Пол Дьони. Не проумяваше как не го беше забелязала по-рано. Всъщност дълбоко в себе си вече го бе усетила. Беше подозирала тази граблива същност на природата му. Беше усетила, че е готов всеки миг да скочи и да я удари. Но, бог да й е на помощ, имаше време, когато го намираше привлекателен.
— Вече не си усещам ръцете — оплака се тя.
— Колко жалко! — Той сви рамене. После изведнъж се наведе напред, хвана я за яката и я вдигна високо, тъй че нейното лице се приближи плътно към неговото. — Получили сте сведение от брат си след неговата смърт. Какво пишеше в него?
Дъхът му беше горещ и миришеше възкисело. Черните му очи гледаха заплашително. Ема се опита да се дръпне от него, но хватката му стана още по-силна и кокалчетата на пръстите му се впиха в гърлото й.
— Последното му писмо беше изпълнено с указания относно имота — каза тя и извърна глава. — Не помня вече всички подробности. Но защо ви интересува това?
— Вашият брат е бил шпионин и куриер, освен това майсторски е кодирал — обясни Пол. Той сякаш изплюваше думите си в лицето й.
— Наистина ли? — Тя се опитваше гласът й да звучи безгрижно. — Представа нямах.
Той я отблъсна грубо от себе си и тя се стовари болезнено на седалката, защото не можеше да се опре на ръцете си.
Той отново се наведе напред, сграбчи лицето й, стисна бузата й, докато очите й плувнаха в сълзи. Така я накара да отвори уста и натъпка отново парцала в нея. После я изгледа безизразно, дръпна пердето от прозорчето и надникна през него.
— Луис!
— Кажи, Паоло? — Луис позабави бяга на конете и се наведе към него.
— Намери място, където можеш да свиеш. Трябва ми пусто поле, без никаква къща наоколо. Нищо на разстояние, от което може да се чуе вик — заповяда той с кратки, отсечени думи.