Дълбоко в себе си Ема силно се разтрепери. Кожата й беше влажна и студена. Тя го погледна уплашено.
— Можем чудесно да подхванем и веднага краткия си разговор — каза той равнодушно. — Надявах се да се окажете малко по-благоразумна. Но няма значение. — Той сви рамене. — Все ми е едно как да получа онова, което ми трябва.
Каретата сви рязко на дясно. Железните колела потънаха в дълбока кал. Пол беше оставил пердето вдигнато и Ема зърна тъмната сянка на дърво, толкова близо до каретата, че клоните му я драскаха. Трябваше да са на много тесен път.
— Това място е добро — извика Луис, докато спираше конете. — На цели мили наоколо няма жива душа.
Пол отвори вратата и скочи от каретата. Луната светеше ясно, нощта беше свежа и студена. Той погледна към пътя, по който бяха дошли, после прескочи тесен ров и се озова в трънлива ливада, където само няколко тръстики пазеха от вятъра. Нямаше и следа от човешко жилище.
— Доведете жената.
Луис измъкна Ема от каретата. Тя падна от високата стълбичка на колене. Той я вдигна грубо и я забута през рова към полето.
— Ще се погрижа за конете — обърна се той към Паоло. — За тези неща не ти трябвам.
Беше очевидно, че не се чувства добре и у Ема се пробуди искрица надежда, че този човек може би ще й помогне. Но искрицата много скоро угасна, защото Луис се обърна и закрачи през полето. Вместо него се приближиха двамата нехранимайковци, които бяха яздили редом с тях.
— Запалете огън — им заповяда Пол. — Ей там, при дърветата.
Сякаш никой не й обръщаше внимание. Ема се озърна. Би ли успяла да избяга? Но още докато претегляше вероятностите за и против, Пол се обърна към нея:
— Вървете при дърветата. — Той сложи ръка на гърба й и я заблъска натам.
Тя се запрепъва през коравата пръст към дърветата, където двамата мъже събираха клони и дърва. Защо му трябваше да пали тук огън? Или обича да му е уютно, докато разпитва жертвите си?
Гледаше потиснато как сухите дърва пламват, как почват да горят и дебелите клони. От купчината се издигаше дим, после лумнаха и първите пламъци.
— Сложете я да легне на земята. — Заповедите на Пол бяха сякаш изстреляни от пистолет. Двамата мъже награбиха Ема и я проснаха на земята до огъня. Единият държеше раменете й здраво притиснати към земята, другият заразвързва ботушите й.
Тогава тя разбра. Усети горещината на огъня на босите си крака. Изпълни я ужас.
— Писмото на брат ви до вас — каза Пол и коленичи до нея. — Ще видим доколко ще си го спомните, нали така?
15
— Както гледам, много са бързали — отбеляза Джеми и заразглежда следите от каретата със шестте коня. — Някъде тук конете са почнали да се уморяват. Ти какво ще кажеш, Сам?
Сам скочи от коня си и разгледа следите по-подробно.
— Така е — съгласи се той. — Водещите коне са дърпали наляво.
— Е, хайде да продължим — каза нетърпеливо Аласдеър, макар да знаеше, че правят нещо необходимо. Ако каретата напусне някъде главния път, а не го забележат, могат и да я задминат. Още по-малко би искал да се натъкнат изведнъж на нея. Бяха по-малко на брой, а в сегашното си състояние, стигне ли се до единоборство, той не можеше да направи кой знае какво. Хитрина и изненада бяха единствените му съюзници.
Продължиха да препускат на ярката светлина на месечината. Джеми и Сам знаеха как да изтръгнат максималното от конете и те наистина сякаш хвърчаха по пътя. Феникс можеше лесно да им съперничи. Но Аласдеър знаеше, че трябваше да наваксат предимство от цели два часа.
Опиумът беше притъпил болката, тя съществуваше вече само на ръба на съзнанието му и чакаше кога ще може пак да захапе. Главата му беше ясна, можеше да прави предположения и отново да ги отхвърля. Дали да нападнат на пътя, или да изчакат каретата да стигне в Лондон? Засада щеше да е най-добрата възможност, но с тази цел трябваше най-напред да настигнат колата. Когато се зазори, възможностите вече няма да са толкова разнообразни.
Финчли Комън. Засада на ливадата. Там имаше безброй подходящи места. Веднъж да стигнат там, и можеха да се скрият в засада.
— Хей, те са свили ей тук.
Шепотът на Сам прекъсна мислите му.
— Я вижте. — Сам сочеше с камшика пръстта. — Тук каретата им е свила на дясно. Ей там, по тесния коларски път.
— Каква глупост да направят такова нещо — обади се Джеми. — Пътят е толкова тесен — и за двуколка не става.
— Но защо? — запита се Аласдеър и се огледа. Стори му се, че вижда на източния хоризонт слабото сияние на утринната заря. Дали Дьони няма тук наблизо някое скривалище? Изобщо ли нямаше да откара Ема в Лондон?