Но въпросите нямаха смисъл и той насочи Феникс по тесния път.
— А сега нито звук! — прошепна. — Може да са наблизо. Поеха по калния път до мястото, където той завиваше.
Аласдеър дръпна юздите и повика с ръка Сам да дойде при него.
— Слезте от конете и се огледайте — прошепна той. Думите му едва се чуха в студения въздух.
Сам слезе от коня и изчезна в дебелата сянка на дърветата. После изпълзя през завоя.
Аласдеър чакаше, сърцето му тупкаше лудо, беше го обзел панически страх. Дали не идваха твърде късно?
Сам изчезна сякаш за цяла вечност, през която Аласдеър усети всяка рана и раничка по тялото си. Опиумът постепенно губеше сила, а двата часа на гърба на коня сега отекваха болезнено.
Когато Сам изникна изведнъж от сянката на дърветата, Аласдеър за малко да го навика.
— Е, и? — прошепна.
— Спрели са на около сто и петдесет метра от тук. Един от мъжете е останал при конете. Другите са в полето. Наклали са огън. — Той погледна към Аласдеър, който продължаваше да седи на коня. — Предполагам, че се занимават край огъня с лейди Ема — добави той.
Бледото като платно лице на Аласдеър стана още по-бледо. На светлината на месеца беше придобило зеленикав, восъчен оттенък. Но разумът му беше хладен и работеше с остротата на рапира. Щом се занимават с нея, значи още не са я убили. Това беше всичко, което искаше да знае.
— Сам, можеш ли да се справиш с мъжа при конете? Но тихичко!
— Ами, мисля, че да. — И Сам протегна ръка към закривения нож на колана си.
Аласдеър слезе сковано от коня, но сега вече не усещаше болките. Тялото му се движеше както го диктуваше съзнанието му, пренебрегвайки всеки друг сигнал.
Джеми се спеши до него и върза бързо трите коня един за друг.
— Хайде! Заеми се с мъжа и разпрегни конете — заповяда Аласдеър на Сам. — Даваме ти десет минути време, после нападаме.
Десет минути! Предпочиташе изобщо да не мисли за това, което можеше да се случи на Ема през тези десет минути.
— Джеми и аз ще се промъкнем оттук през полето. Трябва да създадем впечатление, че сме много повече. Като чуеш кремъклийката на Джеми, ще погнеш конете към мъжете в полето. Искам да настъпи пълно объркване. Разбрахте ли ме?
Двамата мъже кимнаха. Джеми посегна към пушката си. Беше заредена с оловни куршуми, които можеха да нанасят поражения на голямо разстояние в кръг.
Аласдеър хвана пистолетите. С всеки можеше да направи само по един изстрел. И да улучи. А Пол Дьони ще е първата му мишена.
Ема се потеше. Земята, на която лежеше, беше корава замръзнала кал, но тялото й беше плувнало в пот. Горещината на огъня беше непоносима и въпреки че стъпалата й още не бяха изгорели, имаше чувството, че кожата им се свива, спаружва се в ужасно очакване.
Пол Дьони беше извадил парцала от устата й и сега й приказваше сякаш в най-добро настроение. Тя усещаше ръцете му, докато той й връзваше краката. Както й приказваше, той притегли краката й по-близо до огъня. Тя вече искаше да му каже онова, което той желаеше да чуе, но нещо, някаква дълбоко вродена гордост, й го забраняваше.
Тя си мислеше за Нед. Мислеше за Аласдеър. Насочи спомените си към детството, към всичко, което бяха вършили заедно. Струваше й се, че чува дълбокия смях на Нед, закачливия глас на Аласдеър. Беше лято, бяха на село и прибираха заедно със селяните сено. Тя чуваше непрекъснатото свистене на косите, шума на падащата трева. Усещаше на езика си вкуса на ягоди.
Тя извика.
Аласдеър чу вика й. Чу го на някаква друга, отдалечена плоскост. Продължи да се промъква към полето, криеше се в сянката на храстите, а Джеми го следваше отблизо. Пламъците на огъня осветяваха сцената пред тях, откриваха им трите приведени фигури край огъня и една на земята. Той прецени внимателно разстоянието. Щеше да се наложи да се приближат достатъчно, за да може кремъклийката да свърши добра работа, но не биваше и да се приближават твърде много, защото можеха да ги открият преди да са готови.
Държеше пистолетите в ръце. Тялото му се движеше плавно. То сякаш не му принадлежеше, но то беше само някакво облекчение. Притискаше се към голите клони на храстите, през които можеше да види колата на пътя. После кимна на Джеми.
Джеми изскочи с пронизващ победен вик от сянката. Изтича няколко крачки към групата, преди да стреля с пушката. Аласдеър го следваше само на крачка, пистолетите му бяха готови, сега търсеше целта си.
Сам стреля веднъж с пистолета си иззад храстите, а после вързаните заедно коне изтрополиха през рова към полето, подкарани от Сам, размахващ камшика. Конете се понесоха към огъня, преди да разберат какво става, после се изправиха с яростно цвилене и раздути ноздри на задни крака, доловили миризмата на огън. Сам ги шибна с камшика и те продължиха напред, отново се изправиха на задни крака и заудряха с копита.