Мъжете край огъня скочиха, опитаха се да избягат от галопиращите коне, от удрящите им подкови. Куршумите от пушката на Джеми ги улучиха.
Аласдеър вдигна пистолета и се прицели. Пол Дьони стоеше на фона на пламъците. Аласдеър натисна спусъка. Пол падна на колене и се хвана за рамото.
Когато Сам се хвърли в битката, чу се как стреля и неговият пистолет. После Сам запокити пистолета и ножът му проблесна. Той се хилеше от удоволствието да участва в това сражение и сега удряше с ножа наляво и надясно.
Хората на Пол се опитаха да се изправят на крака, но явно беше вече твърде късно. Един от тях успя все пак да стреля веднъж с пистолет, но куршумът само изсъска през полето и се заби в ствола на едно дърво. Ножът на Сам го улучи в ръката и го направи неподвижен. Другият мъж падна под удара на сопата, която Джеми носеше за резерва.
Ема се опита да се отърколи по-далеч от огъня и от препускащите коне. Но не успя, защото ръцете й още бяха вързани на гърба и тя лежеше върху тях. Сви се на топка и затаи дъх.
После изведнъж се възцари всеобгръщаща тишина. Някой бързо развърза китките на Ема. Тя още не усещаше ръцете си, но я обля вълна на облекчение.
Аласдеър се наведе над нея. Опита се да я вдигне, но не можа, тъй че най-сетне Сам я вдигна на ръце.
— Е, всичко наред ли е, момиче? — попита той, а гласът му беше дрезгав от загриженост.
— Е, горе-долу — каза тя и погледна Аласдеър с невярващи очи. — Толкова се боях, че са те убили.
Той поклати отрицателно глава и взе внимателно краката й в ръце. Изруга непристойно, когато видя мехурите по стъпалата й. После се обърна към Пол Дьони, който тъкмо се изправяше, олюлявайки се, на крака, притиснал ръка към рамото. Между пръстите му се процеждаше кръв.
— Дължа ви още няколко минути от времето си — каза спокойно Аласдеър. И без да сваля очи от Дьони, кимна на Джеми.
Джеми, който веднага разбра, му подаде дългия камшик на коларя.
Аласдеър сложи ръка на гладката дървена дръжка. Той изгледа вторачено Дьони, после заповяда:
— Сам, настани Ема в каретата, а ти Джеми, впрегни отново конете. Дайте ми десет минути време за този гадняр, после се върнете и ми помогнете да вържем всички.
— Много сте прав — кимна доволен Сам и пое с товара си към каретата.
Джеми погледна малко колебливо. Лорд Аласдеър продължаваше да е в много тежко състояние и никак не му хареса мисълта да го остави сам с трима мъже, въпреки че и тримата бяха ранени. Но ако се съди по израза на лицето на лорда, тримата мъже едва ли не будеха съжалението му. Затова Джеми се залови да впряга конете.
На Ема й трябваше изглежда доста време, преди да осъзнае, че кошмарът е свършил. Сам я занесе до каретата, сякаш беше лека като перце, силните му ръце я държаха така сигурно, така здраво. Сега й беше ужасно студено, тръпки разтърсваха тялото й, зъбите й тракаха.
— От шока е, момиче — обясни й Сам, докато я настаняваше в каретата. — Той така действа на тялото. Ще ви донеса нещо много добро против шок.
Той изчезна за миг и Ема го чу да говори кротко на конете, да ги успокоява, а после отново да ги впряга. Ема си каза, че би трябвало всъщност да отиде при него и да му помогне. Но когато стъпи на пода на каретата, болката беше толкова силна, че тя се строполи с вик на седалката.
Запита се неуверено какво ли е станало с четвъртия мъж, онзи, когото наричаха Луис и който беше карал каретата.
Сам се върна с някаква кожена чанта и манерка. Отпуши манерката и я вдигна към устните й.
— Хайде, поемете хубава глътка от това нещо.
Беше чисто уиски, което й изгори гърлото и обхвана стомаха й като огън. Но, изглежда, дори само миризмата му се оказа достатъчна, за да я измъкне от своеобразния транс. Тя седна и разтърси глава, сякаш за да пропъди последиците от случилото се.
Държеше ръцете си в скута. Бяха бели като тебешир и не можеше да ги движи, дори пръстите.
— Безчувствени са — каза тя на Сам с тих, жалък глас. Той взе ръцете й в своите, разтърка ги между грубите си мазолести ръце.
— Само след минута всичко пак ще се оправи, момиче.
Ема му вярваше. Сега Сам насочи вниманието си към краката й. Обгарялото месо пареше нетърпимо, но по-нагоре краката й бяха безчувствени от студ.
Сам порови в медицинската си чанта и извади някакъв гадно смърдящ мехлем, с който й намаза стъпалата. Болката веднага поутихна.
— Сега отивам да помогна на господаря. Останете тук, след две минути ще се върнем. — Той скочи от каретата и се наведе над тялото на кочияша, който лежеше неподвижно в рова, в който Сам го отърколи, след като го цапардоса няколко пъти със сопата по главата. — Ей — измърмори Сам. — Я по-добре да те взема със себе си, момче. — Той вдигна Луис на раменете си и го завлече до полето.