Аласдеър стоеше пред Пол Дьони, дългият ремък на камшика се влачеше по земята. Пол Дьони лежеше, превит одве на земята, но още беше в съзнание.
Сам захвърли Луис до другите двама мъже, които бяха престанали да бъдат безмълвни оръдия на насилието и сега гледаха уплашено дявола на отмъщението, застанал пред тях с камшик.
— Вържете ги един за друг — заповяда кратко Аласдеър. — Напъхайте им по един парцал в устата и ги отнесете между дърветата, така че никой да не може да ги види. Искам да останат да лежат тук, за да можем по-късно да ги приберем. Чарлз Лестър ще се радва да спипа най-сетне Пол Дьони.
Сам и Джеми се заловиха с огромно удоволствие за работа. Аласдеър, който се бе върнал в пребитото си, изпълнено с болка тяло, не можеше да им помага. Той се обърна и се повлече към каретата, всяка крачка беше същинска мъка.
Той изкачи пряко сили стълбичката на каретата и се строполи на седалката срещу Ема. Затвори очи. Дишането му беше пресекливо, отсечено.
— Аласдеър! — Ема се наведе напред и понечи да хване ръцете му. Но изстена, защото в нейните ръце кръвта беше започнала отново и болезнено да се движи. — Боже милостиви! — Тя притисна силно ръце между коленете, за да поукроти болката.
Аласдеър веднага отвори очи.
— Какво ти се случи, сладка моя?
— Само ръцете ми. Но чувствителността им се връща. — Тя му подари трепереща усмивка и напрегна всички сили за малко хумор. — Господи, я виж каква достойна за съжаление двойка сме сега с теб. Аз исках да те докосна, но както виждам, няма да мога.
— Аз пък искам да те прегърна, но, както виждам, няма да мога — ухили се той, като се опитваше да имитира нейния тон.
— Бих предпочела, ако е възможно, това приключение никога да не се повтори — каза Ема с крива усмивка. Като дете все мечтаеше за приключения, следваше Нед и Аласдеър на всяка крачка, убедена, че те двамата сигурно ще изживеят нещо необикновено, а тя няма да не е с тях и да го изживее заедно с тях.
Лека усмивка заигра на лицето на Аласдеър.
— Това, скъпа, беше случай от онези, които печелят на приключенията лоша слава. Дори Нед щеше да се съгласи с мен.
— Вярваш ли, че ще оздравееш напълно? — Тя вече не се усмихваше. Аласдеър изглеждаше наистина ужасно. Лицето му беше сиво-зеленикаво, бледо като восък, очите издаваха колко се мъчи.
— Чувствам се като прегазен от два впрегатни коня — призна той. — Но Джеми ме увери, че съм се отървал с няколко синини и няколко строшени ребра. — Той пое предпазливо въздух, после попита: — А твоите крака как са?
— Сам ги намаза с нещо. Вече не ме болят. — Тя навъси загрижено чело. — Ти уби ли Дьони? — попита Ема.
— Не съвсем — отговори той с безизразен глас. — Щях може би да го сторя, но някои хора наистина биха си поприказвали с удоволствие с него.
— В такъв случай се надявам те да разговарят с него така, както той разговаря с мен — заяви припряно Ема.
— Готови сме и можем да потегляме, сър. — Джеми провря глава през отворената вратичка. — Вързахме другите коне за каретата. В Стивънейг ли се връщаме или потегляме веднага за Лондон?
— Но какво стана с Мария? — възкликна изведнъж Ема. — Тя сигурно е полудяла от страх. Трябва да се върнем в Стивънейг.
— Не, трябва да потеглим незабавно за Лондон — заяви Аласдеър. — Длъжен съм да се погрижа преди всичко да предам тези животни. В Барнет ще сменим конете и ще намерим пощенска кола и кочияш, които ще върнат нас двамата в Лондон. Сам и Джеми ще потеглят от там за Стивънейг с новини за Мария. Те ще се погрижат тя да се върне веднага на Маунт стрийт.
— Правилно, сър. — Джеми затвори вратичката на каретата и яхна един от водещите коне. Сам изплющя с камшика и конете потеглиха по тесния път.
— В чантата на Сам има бренди. — Ема посочи кожената чанта на седалката до Аласдеър.
Той намери шишето и отпи голяма глътка, после се наведе напред и долепи шишето към устните на Ема.
— Това е ужасно! — изруга той. — Искам да те прегърна, но не мога да помръдна. Да не беше проклетата ми глупост, всичко това нямаше да се случи.
— Защо да е било твоя грешка?
— Трябваше да взема в странноприемницата по-сериозни предпазни мерки — обясни той с горчивина и отпи още глътка бренди. — Трябваше да сложа Джеми или Сам да пазят пред вратата… Трябваше в последната минута да сменя стаята ни, за да ги отклоня от следата… Трябваше да остана буден… О, списъкът е безкраен.