Ема се навъси.
— Говориш като човек, който нищо друго не е направил. Най-напред откривам, че брат ми е бил нещо като шпионин и… и… — Тя присви чело и се опита да си спомни какво каза Дьони. — Майстор в кодирането, това бил. А сега излиза, че ти си професионален телохранител или нещо подобно.
Аласдеър поклати глава.
— Не, боя се, че не съм. Аз съм безнадежден аматьор. Бях въвлечен във всичко това защото началниците на Нед от Конната гвардия вярваха, че аз, като негов стар приятел и твой управител мога да се приближа достатъчно плътно до теб, за да открия документа. Ако нещата се бяха развили както се надявах, щях да претърся стаята ти, да намеря стихотворението, без ти изобщо да заподозреш нещо.
Ема мълчеше. Беше прекалено уморена и изтощена, за да мисли ясно, но не й хареса чувството, че от седмици някакви хора без лица са я обсъждали и манипулирали, хора, които изобщо не познаваше. Не й хареса още, че Аласдеър е имал повече от една причина да навлезе отново в живота й.
— А ти защо се съгласи да го сториш? — попита тя след малко.
— Заради Нед — отговори простичко той. — Нед умря заради известието в това стихотворение. Не биваше да си е отишъл напразно.
Ема кимна. За това не можеше да го упреква. Въпреки това продължаваше да е възмутена от факта, че Аласдеър по някакъв начин я е шпионирал. Той не й се бе доверил. Каза й всичко едва когато вече нямаше друг избор. Не изостави нито за миг потайните си действия.
Тя затвори очи и се опита да не мисли за нищо. Краката й отново пламтяха и сега не знаеше защо би искала най-вече да се разплаче като бебе, въпреки че всъщност би трябвало да изпитва облекчение и радост, че кошмарът е свършил.
Аласдеър се остави на полюшването на каретата. От всяко движение изпитваше болка, сякаш го измъчваха, но чувството за вина и гневът към самия себе си му тежаха още повече. Той разбираше отчаянието на Ема, но не знаеше как да й помогне. Вдигна краката й в скута си, обгърна ги с ръце. Беше единственото, което можеше да стори… единствената възможност да я докосне при сегашното си състояние.
16
Мария направо хукна по стълбището на къщата на Маунт стрийт. Харис й отвори вратата и тя се втурна, като се препъваше, в хола и побърза да развърже панделките на шапката си.
— Къде е лейди Ема? Пратихте ли да извикат доктор Бейли? Божичко, какъв ужас! Готвачката трябва веднага да свари телешка пача и овесена каша… ох, сърцето ми. Сърцето ми! Това сърцебиене! — Тя изтича нагоре по стълбата, захвърли както й падна шала, шапката, чантата и ръкавиците, като не преставаше да обсипва с въпроси безмълвния Харис, който бавно я следваше и вдигаше всичко, което тя захвърляше.
— Доктор Бейли е в момента при лейди Ема, госпожо. Готвачката вече е приготвила телешката пача — увери я той малко ядосан, — но, както всички знаем, лейди Ема не обича телешка пача.
— Да, но сега трябва… трябва. Кажете веднага на готвачката. — И Мария се понесе като вятър по коридора към стаята на Ема.
— О, милото ми, милото ми момиче! — втурна се тя в стаята. — Вестта от Аласдеър… просто не знаех какво да мисля. Нещастен случай, каза той. О, сърцето ми! — Тя се удари с трепереща ръка в гърдите. — Нещастен случай посред нощ! Но какво е могло да те сполети, миличка? О, докторе, случаят не е безнадежден, нали?
Тя изтича към леглото и се наведе да целуне Ема, после се строполи в шезлонга и взе да си вее с ръка.
— Не, в никакъв случай не е безнадежден, госпожо Уидърспун, увери я докторът. — Лейди Ема има изгаряния по краката. Намазах ги с мехлем.
— Изгаряния! — Кръглите очи на Мария станаха големи колкото чинийки. — На краката! Но миличка, скъпа, как е могло да се случи подобно нещо?
— Заспала съм с крака върху решетката на камината — каза Ема. — Наистина ужасно глупаво от моя страна. — Тя седеше в леглото, напълно облечена, дори с чорапи и обувки. — Но моля те, успокой се, Мария. Наистина няма нищо страшно.
— О, но защо не си си легнала? Трябва веднага да се съблечеш и да се пъхнеш под одеялото. Нали, докторе? — Мария скочи. — Веднага ще извикам Тилда. Освен това трябва да хапнеш от телешката пача.
— Мария, мразя телешка пача — протестира Ема. Това беше рецептата на Мария за всички болести. — Освен това няма нужда и да си лягам. Сега е едва обед.
Но говореше сякаш на стената. Мария вече беше изтичала от стаята и вече викаше Тилда.
— Не бива ден или два да тичате с тези крака — посъветва я доктор Бейли, който тъкмо я превързваше. — Та заспала сте, значи, с крака върху решетката на камината? — И той повдигна недоверчиво вежда.
— Да — заяви категорично Ема. — Много глупаво от моя страна, нали?