Ема реши, че сигурно ще е мъдро да приеме ролята на инвалид. На Мария ще й хареса, а тя й го дължи. За Мария ще е огромно удоволствие да се грижи за нея, а получи ли каквото иска, сигурно ще престане да задава въпроси. Като чуе за злополуката на Аласдеър, любопитството й, разбира се, отново ще се пробуди. Но този мост тепърва предстоеше да се премине.
Аласдеър остави със здраво стиснати устни докторът да прави с него каквото пожелае. Не позволи само да му пуснат кръв и твърдеше, че има достатъчно рани, за да му отворят още една.
Доктор Бейли се понавъси, но не настоя.
— Вашият слуга каза, че сте се обърнали с двуколката. — Той превърза с ивици нов плат счупените ребра.
— Да — процеди Аласдеър през стиснати зъби. — Толкова да нямах късмет. Явно съм надценил силите си.
— Навярно сте участвал в надбягвания, сър?
— Може и така да се нарече — отговори Аласдеър. — Оох! За бога, по-предпазливо, човече.
— Превръзката трябва да е много стегната, сър, иначе ребрата няма да зараснат — обясни Бейли и изобщо не се впечатли от ругатните, които се лееха от устата на неговия пациент. — Има опасност белият дроб да бъде пронизан от някое ребро, ако през следващите няколко дена се движите прекалено много. Трябва да лежите неподвижно, за да дадете на ребрата си време да се оправят.
Аласдеър изруга още по-яко, но съзнаваше, че човекът е прав. Пронизващата болка, която усещаше при всяко поемане на въздух, беше достатъчно доказателство.
— Идвам направо от лейди Ема — каза приятелски Бейли. — Бил сте, предполагам, с нея, когато си е изгорила краката, нали?
— Ако бях с нея, тя нямаше да си изгори краката — изръмжа Аласдеър и този път каза истината.
— Много вярно, сър. На решетката на камината — изрече на висок глас Бейли. — Заспала е с крака върху решетката на камината. — Той поклати глава. — Наистина много странен случай… почти невъзможен, бих казал.
Аласдеър не отговори. Бейли беше известен клюкар. Щеше да му достави огромно удоволствие да разкаже на многобройните си пациенти от обществото за тези две изключително странни злополуки. Само за седмица историята щеше да обиколи целия град. Достойно мълчание му се струваше единственият възможен отговор. Старите му приятели безмилостно ще го подиграят, като чуят, че тъкмо той се е преобърнал с двуколката. Но ще се наложи да го понесе.
— Получи се писмо за вас, лорд Аласдеър. — Кранам влезе в спалнята със сребърна табличка в ръка. — Приносителят каза, че няма да чака отговор.
Гербът на Конната гвардия украсяваше вестта. Чарлз Лестър го осведомяваше, че четирите пакета са били получени непокътнати и в следващите няколко часа ще бъдат разтворени.
Аласдеър кимна навъсено. Не се съмняваше, че мъжете от Конната гвардия могат да проведат разпит не по-малко умело и безпристрастно, отколкото Пол Дьони и съучастниците му имаха намерение да го сторят с Ема. Беше много радващ случай на измамен измамник.
Изглежда историята, започнала със смъртта на Нед, най-сетне бе приключила. Сега можеше да насочи изцяло вниманието си към Ема. Или поне си мислеше, че ще може да го стори, когато най-сетне се окаже що-годе закърпен.
Минаха още три дена, преди да може да стане отново от леглото. Беше слаб като дете и дори без строгите предписания на Бейли да лежи неподвижно, за да даде на ребрата си възможност да зараснат, щеше да му е невъзможно да стане и да хукне нанякъде.
Чукчето на вратата му не бе престанало да чука откакто новината за злополуката стигна най-напред до приятелите му. Само свиваше рамене и признаваше, че е проявил невнимание, а яките подигравки понасяше колкото може по-стоически.
През тези три дена научаваше малко за Ема. Една от вестите беше, че е вече много по-добре, но още трудно ходи и затова си стои вкъщи. Двете с Мария не приемаха никакви посетители. Той изпрати цветя, купища рози и дъхави теменужки, за което получи учтива благодарност. Беше загрижен и се питаше защо е така хладно дистанцирана. Изглежда всеки път, когато той реши, че са стигнали до някакво разбирателство, тя пак се отдръпва от него.
Питаше се дали не го държи отговорен за случилото се. Бог й беше свидетел, че имаше право. Той се упрекваше всеки миг от деня. Питаше се дали онова, което тя бе преживяла не я е уплашило така, че още не се е съвзела, че толкова весела по природа, още не си е възвърнала жизнената енергия и чувството аз хумор — все неща, които й бяха толкова присъщи.
Той лежа три дена проснат по гръб, угрижен и кипящ от гняв. Лека полека стана вече не толкова болезнено да поема въздух, бодежите поотслабнаха и на четвъртия ден той стана. Успя да се замъкне до фотьойла в салона, но там се строполи в него, целият в пот и почна да ругае и кълне мъчителната си слабост.