Колкото повече пораствах, толкова по-добре възприемах урока, че за да оцелея, трябва да бъда невидима. Вероятно защото всеки път, щом изникнех в полезрението на майка ми, независимо дали се чувствах добре или зле, се превръщах в мишена. Но катализатор за най-драматичните избухвания беше дори най-малкият намек за внимание от страна на баща ми към мен. Когато и да се случеше това, майка ми побесняваше.
Когато бях малка, живеехме в къща от епохата на Тюдорите с плувен басейн и тенис корт. Имаше прекрасни градини, добре поддържана морава и шест спални, макар че две от тях бяха с размерите на кухненски шкаф. Баща ми, един доста едър мъж, трябваше да се навежда, за да мине през вратата от времето на Хенри VIII.
След това се преместихме в Калифорния и когато станах на осем, телевизията вече се беше превърнала в център на моето съществуване. „Трима са компания“, „Семейство Брейди”, „Морк и Минди“*. Никога не се идентифицирах с някой от героите. Взирах се безцелно в продължение на часове, но и успях да се запозная отблизо с американската култура.
[* От анг. ез – Three's Company – американски ситком, излъчван между 1977 и 1984 г.; The Brady Bunch – американски ситком, излъчван между 1969 и 1974 г.; Mork and Mindy – американски ситком, излъчван между 1978 и 1982 г. – Б.ред.]
Живеехме на Уитиър Драйв в Бевърли Хилс, в съседство с Нанси Синатра, както се оказа по-късно. Баща ми беше дошъл в Съединените щати, за да представи салоните и продуктите за коса на Видал Сасун* като национална марка. Това доведе до кардинална промяна в начина ни на живот, но беше много вълнуващо, особено синьото небе, бугенвилиите и отразеният блясък на Холивуд. Въпреки слънцето обаче по това време положението ми наистина се влоши, подобно на спускащи се завеси.
[* На анг, ез. Vidal Sassoon (1928-2012) – британски фризьор, иноватор, бизнесмен и филантроп, създателят на дамската прическа „каре”. – Б.ред.]
Онзи ден почиствах стаята на дъщеря ми, лавирайки между настолни игри, хоби материали, химикалки и моливи, помагах й да ги подреди и си спомних стаята от моето детство. В нея нямаше бюро или книги, нямаше игри и определено нямаше хоби материали. Имаше легло, телевизор и празни етажерки. Приличаше на килия.
Психолозите казват, че жените, които имат много нарцистични майки, често поемат по единия от два много различни пътя в живота. Или пропадат в дупката на наркотичната зависимост, или преуспяват. По някакъв начин аз бях последвала и двата, един след друг. Учените също така смятат, че преуспелите жени обикновено имат силни връзки с бащите си. Поне по отношение на моето емоционално състояние това беше точно така. Но чак когато започнахме да работим заедно по проекта „Джими Чу“, усетих, че чувствата ни са взаимни.
Израснах с двама братя: Грегъри, три години по-малък от мен, и Даниел, три години по-малък от Грегьри. И тримата учехме в училището, което се намираше в подножието на хълма под нашата къща. Татко ни караше, а майка ми ни прибираше. Не след дълго обаче ме преместиха в „Меримаунт“, католическо девическо училище в Брентуд, и майка ми започна да ме кара и на отиване, и на връщане. Едно от най-запомнящите се пътувания беше сутринта, в която тя се опитваше да прикрие дъха на алкохол с някакъв освежител за уста. Кандилкаше се през скъпарския квартал с червения си мерцедес кабриолет, с глава отметната назад и флакон, насочен право към устата й, когато капачката му падна и 200 мл освежител за уста потънаха в гърлото й. Наложи се да отбие и да повърне.
Когато пиенето на майка ми излезе извън контрол, баща ми ни накара да залепим на всички бутилки с алкохол бележки, на които пишеше: „Моля те, мамо, спри да пиеш.“ Друг път изливаше водката от шишетата и ги пълнеше с вода. През цялото време обаче ни се даваше да разберем, че не трябва да говорим на тази тема или за това колко откачена беше майка ни. Негласната заповед за нас, децата, беше да пазим семейната тайна и най-вече да изглеждаме добре и да се държим нормално.
Изкушението да бъдем „нормално” семейство беше толкова силно, че веднъж на татко му хрумна идеята да наемем кемпер и да отидем на къмпинг в парка „Иосемити”. Ние петимата и още една английска двойка се озовахме сред дърветата за едно приключение в стил Ози и Хариет. Разбира се, майка ми се натряска до козирката, спъна се в един дънер и падна по очи. След това върху мен заваляха люти нецензурни клетви. Чудех се дали ако метеорит удари къмпинга, пак би обвинила мен. Когато се върнахме в Ел Ей, трябваше, разбира се, да измислим няколко лъжи за това какво точно се бе случило с лицето й.