По време на краткия ми престой в Ел Родео се запознах с две сестри. Предпочитах аз да ходя у тях, вместо те да идват у нас, но онова, което виждах в дома им, не се различаваше особено от случващото се в моя. Само потвърди убеждението ми, че всички майки в Холивуд са си изгубили ума.
Социалният кръг на родителите ми се ограничаваше до английския контингент в Бевърли Хилс. Майкъл Кейн ни покани на обяд в дома си една неделя и си спомням как срещнах Шон Конъри в хотел „Бевърли Хилс“ малко преди да замине заедно с родителите ми за Мароко.
Заради многобройните бизнес контакти на баща ми имаше дълги периоди, в които родителите ни излизаха всяка вечер и ни оставяха да вечеряме вкъщи с домашната помощница. Във филмите винаги бавачката или помощницата – обикновено чернокожа, а понякога испанка, беше тази, която даваше на детето цялата любов, която то не получаваше от студените си родители. За нещастие, нашите домашни помощници идваха и си отиваха в безкрайна върволица и така и не успях да изградя връзка с никоя от тях. Те не се задържаха у нас дълго и причините за това сега ми изглеждат очевидни.
Една вечер заведох приятелка в ресторанта „Джимис“, където родителите ми вечеряха с група хора, сред които Филис Дилър. Майка ми постоянно се протягаше и ми шепнеше на ухото: „Разкарай тази никаквица!“. За момент си помислих, че говори за актрисата, но след това осъзнах, че има предвид приятелката ми. Не знаех какво да направя, нито накъде да погледна. Малко по-късно отидох до тоалетната, където майка ми беше припаднала на пода. Върнах се, за да извикам татко и се наложи той да я пренесе на ръце до колата. Спомням си колко унизен изглеждаше, дори докато потегляше с белия си ролс-ройс.
Горе-долу по същото време майка ми замина за някъде сама и се напила в самолета. Станала толкова буйна, че я свалили от борда и полицията я задържала.
В онези дни все още не разполагахме с мобилни телефони, а нея я нямаше в продължение на часове, в които татко се беше паникьосал, защото не знаеше къде е. Трескаво звънеше на летището, а аз се питах защо, за Бога, го е грижа за тази жена и дори се опитва да я намери? Знам, че малко съчувствие и прошка щяха ми се отразят добре. Ще призная, че работя в тази посока. Но като тийнейджър със сигурност не притежавах тези очарователни качества и всеки път, когато се случеше някоя от малките ни драми, никой не казваше нищо, нито предлагаше обяснение. Единственото, с което разполагах, беше собственото ми чувство за срам и унижение и отчаяните опити на разума да си обясни случващото се. По същество бях сведена до три примитивни възможности – бий се, бягай или замръзни и аз избрах третата, която се превърна в моя обичайна реакция на всеки неочакван акт на агресия и на всяка шокова ситуация в живота ми.
Когато бях на четиринайсет, родителите ми решиха, че трябва да се върна в Англия и да постъпя в интернат. Може би баща ми беше разбрал, че единственият начин да оцелея бе да постави между мен и майка ми континент и океан с приблизително еднаква площ. Или пък е сметнал, че ако ме изведе от къщата, съжителството с майка ми ще стане по-лесно. Исках да уча в гимназията „Бевърли Хилс”, защото там щяха да бъдат всичките ми приятели, но щом ми представиха Великобритания като възможен избор, си дадох сметка, че това всъщност е чудесна идея. Щях да се присъединя и към червеногвардейците, ако така щях да се отърва от майка ми.
В миналото, когато живеехме в Беркшир, местният лекар работеше и в Хетфилд, Аскот, девическото училище на Итън. Това, разбира се, е много „английско“ място – повечето момичета там са с титли и няколко имена, а моят случай въобще не беше такъв. Ние бяхме новобогаташи, с главно Н. Наложи се баща ми да се обади на лекаря и да го помоли да ми помогне. Докторът се обадил в училището, казал им, че има едно момиче от Калифорния, което трябва да бъде прието, и интервюто беше уредено. Родителите ми планираха да останат в Бевърли Хилс, но накрая тримата заедно заминахме за приемното интервю с директорката, мисис Пари. На тръгване от Лондон майка ми се опита прикрито да вмъкне под седалката една бутилка, но не се справи много добре. Въобще не се съмнявах, че течността, която се процеждаше от найлоновата торба, беше водка.
Първо се отбихме при лекаря и докато родителите ми говореха с него в гостната, аз излязох навън, измъкнах бутилката изпод седалката и я скрих.