По-късно, през цялата официална среща със страховитата мисис Пари (съпругът й беше директор на Итън), имах удоволствието да гледам как майка ми се гърчи и нервничи, лишена от успокоителното си. Направо се разтрепери от яд, дори изпадна в пристъп на ярост, но беше невъзможно да обясни защо нервничи, тъй като нямаше как да признае, че си е взела пиене на идване.
Хетфилд беше голям производител на слоунрейнджъри – млади жени, обикновено руси, с перфектни прически, които влизат и излизат от луксозните магазини близо до лондонския Слоун Скуеър. Беше невероятно снобско, но аз бях забавното странно момиче от Бевърли Хилс, така че влязох. Сигурна съм, че ако не беше екзотичният ми американски акцент, щяха да ме игнорират напълно.
Бях интересна и защото имах кръгли четки за коса и носех бельо „Келвин Клайн“, което беше безкраен извор на очарование за тези дъщери на аристокрацията, все още принуждавани да носят кюлоти под тъмносините си плисирани поли, бели ризи, зелени вратовръзки и тъмносини пуловери с остро деколте.
Културният шок беше двупосочен, особено когато играеха спортни игри като нетбол, за който никога не бях чувала. Липсваха ми приятелите и животът в Ел Ей, но поне бях избягала от лудостта вкъщи.
В крайна сметка се оказа, че въобще не бях избягала, злото вече беше сторено.
Въпреки че бях извън дома и извън директния контрол на родителите ми, по това време бях напълно изолирана под стъклен похлупак като лишен от емоции безпристрастен наблюдател. Спомням си, че момичетата ме харесваха, но в същото време си умираха да ме дразнят: „Здрасти, Тамара. Ехо, има ли някой там?“. Единственият начин да преодолея сковаността и да се включа отново в живота беше с помощта на химически стимуланти.
Още през първия ден момичетата ме заведоха в храстите, извадиха цигарите и запалиха. Така започнах да пуша. Както знае всеки, който го е правил, първата цигара е отвратителна, но продължаваш да пушиш, защото искаш да бъдеш част от групата.
Нощем вадехме виното, което беше много по-приятно. Малко по-нагоре от училището имаше магазин, в който ни продаваха всичко, каквото пожелаехме. Излизахме сред дърветата и натискахме тапата навътре в бутилката с пръчка. Защо не си купихме тирбушон, така и не разбрах, макар да съм сигурна, че в магазина щяха да ни го продадат на драго сърце.
С изключение на тези дребни прегрешения, ежедневието в Хетфилд не беше нищо особено, но пък беше добре организирано. Сутрин ставахме, закусвахме (или поне така се предполагаше, аз никога не го правех), посещавахме параклиса, след това – учебни занятия, спорт, после вечеря и още занятия до 9 вечерта, когато беше време за лягане. Всяка от нас имаше самостоятелна стая с легло, бюро и шкаф. Малкото време, с което разполагах насаме със себе си, прекарвах в мечти, загледана в отражението си в огледалото, а то – убеждаваше ме майка ми – беше доста грозно.
Оцелях, защото извън занятията можех да се забавлявам като се правя на шут и се държа както си поискам. В същото време вътре в мен беше пълен мрак. Изоставах по всички дисциплини, което ми спечели прякора „Разсеяната“. Нямаше абсолютно нищо, което да ме интересува, никакви проблясъци на вдъхновение в часовете по литература или в химическата лаборатория, та да си кажа: „Ето! Това е смисълът на живота ми!“ Попаднах в тази странна образователна система без никаква подготовка и като се има предвид, че през целия ми живот майка ми ми беше повтаряла, че съм глупава, мързелива и непривлекателна, не е чудно, че самоувереността ми и чувството ми за собствена значимост не бяха твърди като скала.
За нещастие, досието ми от Хетфилд въобще не опроверга майка ми. Провалях се във всичко, но все още изглеждаше сякаш никой не забелязва този факт. Никой не ме извика и не се обади на родителите ми – не че майка ми и баща ми щяха да дойдат. През 70-те и началото на 80-те в Англия все още се смяташе, че главната задача на образованието е да подготви момичето за брака, така че защо трябваше да се вдига шум?
Мисля, че всички бяха приели на доверие, че просто съм тъпа, и вероятно това беше всичко, което можеше да се очаква от мен. Онова, което изглежда никой не виждаше – нито учителите, нито родителите ми, нито самата аз – беше, че аз страдах от тежка клинична депресия.
В системата на английското училище първото разделение на „черните“ от „белите овце“ се случва още на шестнадесетгодишна възраст с полагането на първите изпити за средно образование. Изпитването отнема дни и включва всички изучавани дисциплини. Ако ги вземеш, през следващите две години се подготвяш за университет в т.нар. „Шеста форма“*. Подготовката се свежда до учене за отлични оценки с надежда да те приемат в Оксфорд или Кеймбридж. Ако се провалиш на първите тестове, разбира се, всичко приключва. Възможностите ти се свеждат до професионално училище, армията или сервитьорска работа. Освен ако не си от богато семейство.