[* Шеста форма – еквивалент на 12 и 13-и клас. – Б.пр.]
Провалих се на всички изпити грандиозно и така напуснах училище без никаква квалификация. Но още няколко момичета от моята компания нямаше да продължат в университет. Това бяха Арабела Джонсън и лейди Изабела Станхоуп, дъщеря на единайсетия граф на Харингтън, която по-късно се омъжи за Колин Кемпбъл, седмия граф на Каудор и така стана графиня на Каудор, както и още няколко момичета, чиито имена не мога да си спомня. По техни лични причини те всички щяха да заминат за швейцарски пансион, а на мен ми хрумна идеята, че бих могла да направя същото.
„Добре, скъпа“ – казаха родителите ми. Мисля, че ако им бях съобщила, че ще се присъединя към циркова трупа за изпълнения на трапец, щях да получа същия отговор. Нямаха никакви планове и никакви очаквания от мен.
Училището, което обсъждахме, беше институтът „Алпин Видеманет“ в Ружмон, Швейцария. Отиването на такова място беше подобно на това да те пратят в манастир, с изключение на това, че целта не беше да се избягват мъжете, а да се подготвиш да срещнеш и да се омъжиш за някой подходящ и свободен. Предполагаше се, че си тъпачка и единствената надежда за теб е да се залепиш за някой извор на блага. Не знаех, а и не ме вълнуваше, че принцеса Даяна беше завършила в Ружмон няколко години по-рано, след което се беше омъжила за принц Чарлз. Тази съмнителна подробност може би е натежала в решението на родителите ми, доколкото то зависеше от тях.
Институтът беше една тромава отживелица дори по мое време, а през средата на 90-те го затвориха, явно за добро. Тогавашната програма включваше изучаване на френски език, но по-важни бяха шиенето, готвенето и придобиването, на умения за управление на домакинството. Усвоихме тънкостите на етикета, включително правенето на реверанс пред кралицата, ако някога изникнеше такава нужда.
В института към момичетата се отнасяха като към възрастни в много по-голяма степен, отколкото в Хетфилд. Имахме стая за пушене, например, и не се налагаше да се крием в храстите навън, за да пием, особено като се има предвид, че надолу по лъкатушещите швейцарски пътища имаше много по-приятни места за целта.
Най-привлекателна в Ружмонт винаги е била близостта със ски курорта Гщаад и през зимата всеки следобед взимахме уроци. Ски инструкторът беше заточен да ни преподава и в кухнята, което означаваше, че времето, прекарано там, беше като на шега. Трябваше да изпечем кекс и да го изядем. Дотам се простираха инструкциите.
Всестранно развитият млад мъж, който ни напътстваше в кухнята и на пистата, имаше навика да съблазнява младите си подопечни, но старателно отбягваше мен. Мислех, че просто не съм негов тип, но години по-късно научих, че е получил мъдър съвет от необичаен източник – актьора Роджър Мур, който живееше наблизо и по онова време играеше Джеймс Бонд. Синът на Мур и младият ни инструктор бяха приятели и един ден Роджър му казал: „По-добре не се занимавай с Тамара Иърдай. Познавам баща й. Ще ти счупи краката“.
Наблизо беше и зимният кампус на „Льо Росе”‘ – вероятно най-скъпарското училище в света. Няколко поколения Хоенцолерн, Ротшилд, Метерних и Боргезе са писали завъртулки в тетрадките си тук. Ага Хан IV също е учил тук, както и принцът на Монако Рение III и много други монарси. Елизабет Тейлър, Джон Ленън и Даяна Рос също са пращали децата си лук.
Момчетата от „Льо Росе” не бяха добър съпружески материал, защото бяха твърде чужди, но по онова време ние, момичетата, не мислехме много за тези неща. А и тези разглезени момченца носеха и някои ползи – например, взимаха ни с фераритата си, след като бяхме скочили от балкона в някоя снежна пряспа. Отивахме в любимия ни клуб „Гринго“ в Гщаад, който се намираше в „Палас Хотел”, а на сутринта момчетата ни връщаха обратно. В събота следобед отивахме на стоп до чайната „Чарлис“ да пием горещ шоколад.
В училището имаше само шестдесет момичета и когато мадам Йерсин, директорката, откри, че аз съм подстрекателят на тези приключения, ме премести във вилата, в която живееше тя. Бързо намерих нов маршрут за бягство през прозореца на котелното помещение в мазето. По непонятни причини и въпреки отказа ми да спазвам нейните правила, изглежда с мадам се разбирахме. На сватба години по-късно се натъкнах на една от съучастничките ми, която ми разказа, че е ходила да види бившата ни директорка и тя й казала: „Вие двете бяхте от най-лошите ученички, които съм имала, но ми бяхте толкова скъпи, че просто не можах да ви изхвърля“.