През 1984 г. с благословията на мадам завърших и с това приключи официалното ми образование. Бях на седемнайсет и нямах никаква идея какво ще правя със себе си.
По това време родителите ми вече бяха напуснали Калифорния и се бяха установили в Монако. Също така бяха купили селска къща в Уентуърт и една – на улица с конюшни в Белгравия. Компанията на баща ми, „Видал Сасун“, току-що беше продадена за порядъчна сума и съответният дял от приходите беше за татко. Той ги инвестира в недвижими имоти в Лондон, купуваше и продаваше, работеше в кабинет в къщата, в чието мазе се разположих, угрижена и несигурна, и където дори прекарах известно време завита на дивана в ядене на чипс и гуакамоле, докато гледам телевизия.
В Швейцария бях започнала да получавам тежко главоболие всеки ден, а вече бях достатъчно голяма, за да знам, че не си въобразявам и че това е сериозно. Когато се върнах в Лондон, започнах да посещавам лекари с надежда да разгадаят симптомите. Изследваха ме за анемия, правиха ми скенер на мозъка, но никой не допускаше възможността за депресия или стрес. Майка ми настояваше, че „всичко е само в главата ми“, а хората, дори образовани лекари, имаха навика да приемат твърденията на майка ми без твърде много разсъждения.
Всичко, което знаех, беше, че въобще не се чувствам добре и че ако не намеря лечение за проблема си, ще намеря начин да го скрия.
Предприех подхода да се шляя с хлапетата из „Крейзи Ларис“ на Кингс Роуд – място със заслужената слава на изхранващо момичета от дисфункционални семейства от Челси и чернокожи момчета от Южен Лондон. Хората в тази група се интересуваха от музика много повече от типовете от Слоун Скуеър, които познавах в училище, и определено бяха много по-творчески настроени. С тях се чувствах „ъндърграунд“ и много готина. Това бяха хора като Кай Монтано, която по-късно щеше да стане един от водещите гримьори на модната индустрия, певицата Нене Чери, Гавин Росдейл от рок бандата „Буш“, Нел Хупър от „Соул ту Соул“, които по това време тъкмо изгряваха. Обичах начина, по който тези „клубни деца” се обличаха, един много груб, гангстерски уличен шик, който стилистът Рей Петри започна да рекламира като „Бъфало“. В стилово отношение той, заедно с модела Ник Камен, бяха движещата сила. Идеята беше да се създаде елегантен и функционален стил, който да бъде извън установената вече мода. Отдаваше почит на лошите момчета, модовете* чернокожите, белите пънкари, източноиндийците, дрипавите ямайци, новите романтици а ла Бой Джордж и смазаните боксьори. Това беше мода от улицата, извън модната индустрия, която по онова време попиваше всичко – от рекламни кампании до списания като „Дъ Фейс”, „Ай Ди“ и „Арина“. „Бъфало“ направи Петри „моден стилист” много преди това понятие да се превърне в желана длъжностна характеристика.
[* От анг. ез. – Mods – субкултурно движение в Англия през 60-те години на XX век. „Модовете“ били бели младежи от бедни семейства, които се интересували от мода и музика (предимно соул и блус) и се опитвали да се интегрират в средната класа, носейки скъпи дизайнерски дрехи и посещавайки модерни заведения. – Б.пр.]
Обичах музиката, която се правеше по онова време, включително и рапа. Ейсид хаосът също доби популярност, след като беше представен в едно прилично на тъмница мазе в Източен Лондон на име „Шуум“. Имаше машини за мъгла и строб светлини, а всички бяха обути в маратонки „Пума“ и с авиаторски очила. Музиката пулсираше, хората танцуваха и надуваха свирки, сякаш водеха процесия на карнавала в Рио. Усмихнатото човече беше символът на тази картина.
Една нощ се запознах с тип на име Барнзли, който живееше в общинско жилище в Манчестър или Лийдс – нещо на север. Истинското му име беше Саймън Ермитаж, приятел на Нел Хупър. С упоритостта на работническата класа той категорично беше кариерист, много модерен и готин и започнахме да се срещаме. Един ден Барнзли каза: „Хайде да отворим сергия на пазара на Портобело Роуд“. И аз се съгласих. Така започнахме да правим тениски с жълтото усмихнато човече. Започнах да продавам и старите си дрехи, както и неща, които купувах от благотворителни магазини. Беше забавно и изкарвах малко пари, но имах голямо желание да правя нещо. Отчаяно исках да скъсам с родителите си.
Едно непланирано последствие от отварянето на сергията беше, че се събуди латентният ми интерес към модата и скоро след това започнах да посещавам часовете в Американския университет в Лондон, които включваха курсове по кройка и други аспекти на дизайна.